ВОДЕВИЛЪТ С ВАПЦАРОВИТЕ АРХИВИ

Цвета Трифонова

 

Много отдавна разбрах и неведнъж писах, че Никола Вапцаров е талантлив поет, но е бил нещастен и много самотен човек – една от многобройните трагически фигури на българската поезия. От 1984 до 2004 г. съм издирвала, обработвала, разчитала, анализирала и публикувала Вапцаровите архиви. И досега отговарям за фонд с 46 оригинални архивни единици, съхранявани в Института за литература при БАН. Четири години труд ми струваше създаването на книгата „Архив Н. Вапцаров. Аналитичен опис“ (1990).

Трябваше да класифицирам и да опиша археографските данни на всяко отделно листче от неговите ръкописи в четирите музея и архивохранилища, също и в частни сбирки, където и да се намират. 800 документа „де визу“ са включени в описа, съпроводени с епитекстови зони – спомени, ситуации, мнения, първи публикации. Липсват само недостъпните и укриваните в онзи момент материали.

Но докато вървях по следите на архива, се свързах с живи по онова време съвременници – съученици, приятели, съграждани и хора от родата на поета. Покрай ровенето на избелелите страници събирах спомени и впечатления, чувах невероятни случки, табуирани истории и недомлъвки, които няма как да влязат в книгите. Понякога се превръщах в детектив-криминолог. Още 20 години живот ми отне „Н. Вапцаров.Текстът и сянката. Текстологични прочити и анализи“ (2004) – сборник със статии и приложения на Вапцарови ръкописи и документи.

Въведението няма друга цел, освен да легитимира правото ми да се произнеса по сегашните сензации на тема „Никола Вапцаров“ като компетентен специалист и да изразя една морална позиция. Тя не е отсега, изразявала съм я публично на конференции в Банско през 1995 г. и 1999 г. – първия път прекъснаха доклада ми, втория път забравеният днес партиен поет Л. Еленков на всеослушание обяви, че на такива лица трябва да им се чупят ръцете с железни пръти. Единствено защото се осмелих да кажа някои истини за архива, за съдбата и за творчеството на Вапцаров. По прътите ще ги познаете, ако перифразирам евангелската притча.

През всички тези години наблюдавах и съм сочила с факти, че около Вапцаровия архив се осъществява един вид брауново движение – непрестанно се вихрят сензации, текат енергии отвън навътре и обратно. Връзката „архив и политика“ не само в нашенски, но и в планетарен мащаб е съвсем пряка и няма нужда от аргументиране. Като чуеш думата „архив“, веднага за него се лепва съчетанието „начин на употреба“.

Всяка политическа конюнктура използва и манипулира архивите в изгодна за целите й насока. Те биват засекретявани, фалшифицирани, укривани, крадени, унищожавани и едва накрая – преиначавани. В сагата на Вапцаровия архив обаче съществува допълнителен фактор на напрежение – субективно-консумативният. Вече много десетилетия роднините на поета произвеждат интриги, претенции, конфронтации, а сега преминаха към сензации. Няма уталожване на архивните страсти. Нито законовият разум, нито научният обективизъм или специализираните институции могат да обуздаят пропагандната и консуматорска агресия и да балансират положението, напротив, те са принудителни или активни участници в игрите на властта и в интригантските схеми. Архивите са основен инструмент на историческото знание и са материален израз на националната памет, а монополът над знанието и паметта, се държеше от властовия и пропаганден център на системата – ЦК на БКП и неговите служби. Да не забравяме колко архивни началници излязоха в списъка на агентите на ДС, а за кадрите от по-ниски нива, за писателите и научните институти още нищо не се говори. Така преплетени, двете тенденции – партийно-пропагандната и семейно-съперническата – сътвориха прелюбопитен сценарий. От една страна, 45 г. се разрастваше и разкрасяваше мита за поета-герой, а от друга – реално подкопаваха човешкото достойнство и скверняха паметта на трагичния – и светъл, и грешен – творец.

Ще посоча тук примери за укриване, посегателства и манипулации с този скриван и същевременно натрапван на общественото внимание фонд, основани само на личния ми професионален опит.

Фалшивият протокол

Партийното членство на Никола Вапцаров се оказва принципен компонент от митологичния градеж – разстреляният поет не може да не е партиен член. Какъв антифашист ще е, без да е партиен комунист. През 60-те години идеалът и творчеството вече не са достатъчни, трябва му и партийна книжка. Саможертвата на именития творец е потенциал, който трябва да подкрепи разклатения партиен авторитет, обожанието на почитателите му да се пренасочи от поезията към властовата позиция. След като е загърбила утопиите му за „живот по-хубав от песен“, партията има още по-голяма нужда от неговия морален ресурс, за да прикрие девалвациите на тоталитарната диктатура. И през 1963 г. се събират партийни апаратчици, съчиняват и подписват протокол с нагласени данни – как Никола бил приет за член на великата им партия в село Стоб1. Само дето той не е бил там, за да си признае, както си е признал пред съда през 1942 г. „че не е бил член на комунистическа или работническа партия, а само на антифашистка организация.“ (Каменов 2004: 157). Сега вече премълчават фалшификата, но когато за пръв път огласих този факт в Банско, с апострофи и обиди прекъснаха не само доклада, но и самата конференция.

Македонските доклади

Докладите пред Македонския литературен кръжок през 1938 г. са запазени в ръкописи в две тетрадки. Те са най-слабото звено в архива и в житейския път на Вапцаров. Отначало са се намирали в дома музей в София. През 1961 г. ЦК на БКП ги изземва и ги засекретява поради набиращия инерция спор със скопските политици за македонската идентичност на поета. Обаче един от най-ревностните македонисти – акад. Димитър Митрев, е непосредствен участник в събранието на МЛК, където е четен докладът. Друг бъдещ македонски академик – Блаже Ристовски, през 1960 посещава музея в София и му дават да разгледа Вапцаровите тетрадки (Вапцаров 1986). Близкият другар на поета Ангел Жаров, на когото е посветен единият от рефератите, пък си направил копия от тези „програмни документи“. И понеже до края на живота си Михаил Сматракалев (Жарoв) бе предан на идеите на македонския сепаратизъм, понеже се оказа жив предтеча и връзка на МЛК с ОМО Илинден, то през 1986 г. той предоставя Вапцаровите доклади за публикация в тамошните издания. Последното изречение, написано от ръката на Н. Вапцаров, гласи следното: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза.“ (Трифонова 2004б: 174-180). Ето откъде и защо македонците знаят за проектите за „вербуване и насаждане на македонско национално съзнание“, „македонска литература и македонски език“, за борба с великобългарския шовинизъм и пр.

През 1995 г. след поредица срещи и упорито ухажване можах да склоня скулптора Николай Шмиргела да ми даде препис на програмния доклад, четен пред МЛК. Даде го с думите: „Цял живот съм защитавал Никола Вапцаров. Вече е време да го защитава поезията му.„. Публикувах текста във в. „Литературен форум“ заедно с обширен анализ. Червеният пропаганден тръст обаче продължи да крие оригиналите чак до 2002 г. Едва когато предадоха части от архива на ЦК в Държавния исторически архив, можах да се добера до тетрадките. Оказа се, че Шмиргела не само е преписал, но и леко е редактирал и дори допълнил текста. Оригиналните Вапцарови редакции на двата доклада сега са публикувани единствено в книгата ми „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“. Само там може да се види, че не са „клевета, нито убийство, нито инквизиторство“ (Добрев 2008) твърденията за сепаратистките идеи на Никола Вапцаров. Самият текст е доказателство, че е поръчков и е индоктриниран от решенията на Коминтерна и от антинационалната политика на продажните слуги на Москва с цел да се постулира програмата на македонския сепаратизъм. Лично аз обосновавам тезата, че е виновна партията, а не поетът – дилетант в политиката, че в противовес на поръчковия текст в суверенното пространство на поезията той си остава автентичен българин, дори когато претворява същата ситуация. Тия дни обаче с амплоа, присъщо на всяко невежество, водещият от БТВ Николай Бареков се чуди и се възмущава как било възможно да се появи подобна глупост – Вапцаров да е бил основател на новата македонска литература. Бареков си е въздух под налягане, обаче и гостенката Мая Вапцарова игриво спекулираше с фрагменти за Испания, макар че добре познава съдържанието на тези доклади. И тя като простичкият Бареков се кълнеше, че не знаела откъде и защо, разчитайки на всеобщата неосведоменост и на самонадеяността на горкото момче. Изглежда, че за родствениците тягостната политическа грешка на Никола е опасна и непростима, за разлика от почитателите на поезията му. Обикновените хора обичат просто стиховете, а наследниците – дивидентите, които им носи името и престижът му в продължение на 60 години. Ще продължат да крият докладите и да потъпкват истината, това е ясно. Една или няколко книги с нисък тираж не могат да преборят лъжите и манипулациите, когато те разполагат с медийна, финансова, политическа, а сигурно и с тайна власт.

Тетрадката на Елена Вапцарова

През 1987-1988 г. научавам, че има запазена тетрадка на майката Елена Вапцарова. В стремежа си да събера в описа всичко от и за фондообразувателя, тръгвам по следите на експоната в Банско. Озовах се лице в лице със сестрата Райна Вапцарова в скромната й стаичка. Тя потвърждава, че има тетрадка, че е била в нея дълги години, но наскоро общината и кметицата Райна Балева, като разбрали, че е закъсала, убедили я да продаде дневника на майка си за 600 лв. В замяна на това ми показва ксерокопия на писма с намеци против Бойка. Това й останало от сагата „Бакьо“. Мразят съпругата не заради греховете й, а заради извоюваните от нея авторски права над Вапцаровото наследство. Продължих по следата – в музея „Никола Вапцаров“ се опитвам да разбера нещо за тетрадката от несменяемата директорка Е. Еринина – отговорът е, че ценният екземпляр е в сейфа на кметицата и няма смисъл да правя опити – няма да видя прословутата тетрадка. Не вярвам на тази версия – музеят си има сейф и мястото на експоната е в къщата на баба Елена, още повече, че няма съществена разлика между двете пазителки – директорката е партизанска дъщеря, а Балева е и властна партийна лидерка на градчето. Така тетрадката остана извън описа, не е издавана и не е коментирана и досега. Какво скандално има в нея, за да я крият така усърдно? Сигурно някоя неудобна истина за живота или смъртта на чедото си е изплакала майката върху белия лист, а истината явно не съответства на партийния мит за героя.

Кой е всъщност Борис Майлер?

Докато търсех в инвентарните книги данни за тетрадката на Елена Вапцарова, попаднах на друга интересна находка – писма и снимки на д-р Борис Майлер. Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9.09.1944 г. Тоест кръвните родственици, като половин век всячески разграничават Никола от родния му баща, единодушно изтъкват на преден план духовния му заместител в лицето на тази съмнителна личност. Цитат на Елена Вапцарова от „Спомени за моя син“ (1969): „Между него (Никола) и доктора се създаде такава близост, каквато не съществуваше дори между баща и син.„. А че личността е съмнителна, говорят документите. Борис Майлер се появява в Банско заедно със семейството си през 1919 г. с легендата на белогвардейски емигрант. Неизвестно защо се установява точно в къщата на Йонко Вапцаров и живее там две години. В спомените си Вапцарови умилително разказват как лекувал безплатно бедните жители на Банско. Бедният емигрант явно е бил алтруист, но как е издържал семейството си в чужбина никой не казва. Пък и от снимките личи, че не е мизерствал – добре изглеждащ мъж е, добре облечен, специално екипиран за планинско приключение. По-интересното е, че на тези снимки загадъчният Майлер е в компанията на Ванче Михайлов, водачът на ВМРО, в неговото царство – в Пирин над Банско, където е била недостъпната му резиденция. На тази забележителна снимка са заснети и бащата Йонко и младият Никола. Чрез дядо Йонко двойственият човек е проникнал в сърцето на ВМРО и в най-вътрешния кръг на македонските революционери. С каква цел – не се знае досега. Но през 1923 г., по време на септемврийските комунистически метежи в Разложкия край „белогвардеецът“ бил арестуван, от опасност го измъкнал пак вездесъщият Йонко, извел го набързо до турската граница, откъдето си заминал обратно там, откъдето уж е избягал – в Съветска Русия. Пълна абракадабра, ще си помисли този, който се замисля. Нещата се изясняват от документите, зорко пазени в музея – два портрета (от 1956 и 1965 г.) и няколко писма на Б. Майлер, адресирани до Елена Вапцарова през 50-те години. В едно от тях „мнимият доктор“ собственоръчно разкрива някогашната си мисия и повода за бягството обратно – „Мислех, че ще дочакам свободата на България и своите старини, но врагът не спеше и ме надуши…“ Писмото е цитирано и в книгата на Райна Вапцарова (1988: 32).

И защо страната, дала му политическо убежище и безметежен живот в китното градче, е „враг„? Какви тайни задачи и конспирации е изпълнявал Майлер, които „врагът“ все пак е „надушил“, та е трябвало да бяга през глава натам, откъдето е дошъл ? Надявал се бил септемврийските бунтове да „освободят България“ незнайно от кого и той да си доживее старините в нейната земя под болшевишко робство.

Ако е руски евреин, би следвало да тъгува и да си умре в родната си земя, а не в българската чужбина. Или си е бил българин, щом саморъчно е написал на единия от портретите си „Он же Цветан Ведов„. Но агенти на Коминтерна, на НКВД и КГБ в България дал Господ от време оно, та досега. Описвам този пъзел като част от скритите загадки на архива „Никола Вапцаров“ с убеждението, че тук някъде се крие коренът на македонистките увлечения на поета. Коминтерновецът все пак е свършил някаква работа – посял е червената зараза в невинното съзнание на юношата, подготвил е почвата за гибелта. Оттук нататък даровитият младеж от Банско започва да чака куршума във високото си чело2. Нека документалната режисьорка, писателка и артистка Мая Вапцарова се заеме с тези въпроси. Интересен филм би излязъл, без съмнение.

Бойка Вапцарова и архива

Драмата на съпругата Бойка Вапцарова в общи линии е известна и тук не става дума за драмата, а за връзката й с архива. Когато я назначават в Института за литература през 1963-1964 г. там вече съществува фонд „Никола Вапцаров“ с оригинални снимки, ръкописи, писма и документи, предадени основно от Борис Вапцаров, Давид Овадия и от съученици от ММУ. Съпругата трябва да пази и обработва фонда, въпреки че й липсва квалификация за подобна дейност. 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива, през 1984 г. го заварих в насипно състояние. Напротив, взема оттам каквото е възможно за личната си колекция. Не посяга обаче към фаталното листче № 7, намиращо се в синия бележник „Байер“ (Трифонова 2004а). В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата ненавист и съперничество между членовете на фамилията и при наличието на втори оригинал в тетрадка „Сампа“, която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е възможно и дори задължително да се фалшифицира текстът на „Прощално“, защото по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на почти всички издания на Вапцаровите съчинения, заедно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на СБП и другарка на главореза на партията Лев Главинчев. Кой смее да каже „гък“, макар че много са хората, знаещи истината за стиха „нечакан и неискан гостенин“ – Шмиргела и Хр. Радевски, Мл. Исаев и Борис Вапцаров, Тодора Стоянова. Не че биха пожалили Бойка, напротив – но главният заповедник е повелил да се забрави изразът, навяващ съмнения. Митът трябва да е монолитен, правилен, сияен, какъв ти тук ужас, каква лична драма! Едва в 1988 г., 46 г. след сътворяването му, най-сетне бе възстановен оригиналът на стиха-стон и всички видяха кървящата рана на сломеното поетово сърце.

През 1988 г. повдигнах въпроса за липсващите във фонда 55 броя снимки, предадени от брата Борис, и два ръкописа. Водеха се в описа, но ги нямаше и не можех да ги включа в подготвяния „Аналитичен опис“. В същото време бяха разпръснати във вид на илюстрации по страниците на нейните спомени и публикации – 25 г. ги е разнасяла заради книгите си и забравила да ги върне. Разбираемо е – неудобно е все пак да не притежава семейни снимки и портрети на световноизвестния си съпруг. Не върна снимките, не й бе възможно да се раздели с подобна индулгенция, а може би й бяха скъп спомен от пороя на изтичащия живот. Предостави за опис няколко свои екземпляра, които отдавна бе легализирала. Ако сбирката бе останала в дома й – добре. Но тя нямаше доверие на никого, нали съпругът й Н. Шивачев щеше след време да ги даде където трябва. И ето че, по време на боледуването й, преди да почине (2003), някой успял да открадне ревниво пазената колекция. Макар без сили, алармирала полицията, разследвали, но нищо не установили. Този последен коварен удар не е могла да понесе бездруго нещастната Вапцарова жена.

Къде са сега откраднатите реликви, кой е подставеният крадец, колко са му платили за услугата, може само да се гадае. Който ги е платил и придобил, не може да ги обяви открито, поне засега, защото част от личните архиви на Б. Вапцарова са документирани в книгите й, както и в описа, а кой крадец ще се самоизобличи. По-вероятно е да стоят в банков сейф и може би ще се появят след десетилетия, ако оцелеят.

А е възможно и след стогодишния юбилей пак да се вдигне стогодишният анонимен магьосник, да бръкне в джоба си, да извади и останалото от откраднатите архиви и да разкаже най-сетне невероятната си легенда. Или пък дотогава услужливо да умре, за да изпълни сам собственото си условие за легитимация и публикация на откраднатото. Ще обявят, че е умрял и че пожелал да остане неизвестен. Бъдете сигурни още отсега – такава е логиката на сценария, това в момента бе психологическа подготовка. Вече чевръсто търкалят името на свещеника Иван Шивачев, присъствал на разстрела в Гарнизонното стрелбище, като възможния пазител на неизвестните стихотворения. Услужливо им предоставям официална информация от ОДА – гр. Пловдив, че същият е роден през 1904 г., т.е. сега вече да е на 104 г., а не на 95, ако отдавна не беше умрял. Написал е сума непубликувани пиеси, вкл. и за Н. Вапцаров, така че може да е автор и на тайни стихове. Всъщност лошо няма, важното е да се шуми и шоуто да продължи. Свидетели сме как по примера на Г. Маркес се натъкмява българската „магическа реалност“, от която също може да се пръкнат чудеса.

Тук някъде в сценария се вписва синята Вапцарова тетрадка със списъка на 12-те заглавия – вероятен проект за втора стихосбирка. Сред тях са четири неизвестни, които може би ще се появят сега. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 г. (ИК 372). Отдавна е включена в академичното издание „Ръкописно наследство“ (1982). Била е в ръцете ми и изпитвах странно чувство – всеки документ има някаква аура, от този вееше скръб и неясна празнота. Може би поради липсващите листа, старателно изрязани, така че да не изпаднат предните половинки със стихотворения и фрагменти. За беда (или за щастие на литературната история) списъкът със заглавия е останал сред тях. А на последната страница – 89б – се е отронила не въздишка, мъртвило се е отляло. С червен молив, с почерка на Бойка боде очите многозначеща фраза – „тешка оловна тишина„. Кога и защо, тъй отровно-потискащо тишината смазва женската душа? Може би, когато прочете неизвестни стихове на мъртвия си съпруг, посветени на друга любима? Изрязването на неудобните строфи е последният акт на болката. Тази болка цял живот остава скрита единствено в личния й архив, но нали накрая й го отнеха. Така си мисля аз, обглеждайки цялата ситуация. Впрочем имам съвет към експертите, които ще правят експертиза на почерка, ако не са купени и са професионалисти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го направят, то значи, че всичко е бутафория.

Синята папка на Шмиргела

Намирам се в приземното ателие на Николай Шмиргела на ул. „Паренсов“. Обзела ме е еуфория от статуите, разпръснати на две нива, от подписите на бележити гости по стените – писатели, художници, артисти, вкл. Ана Ахматова. Шокирана съм и от интригуващите спомени на скулптора, приятел и пръв редактор на Вапцаровите стихотворения през 1946 г. Достолепен възрастен човек, творец с талант и високо самоуважение, той не си измисля и не лъже, искрен е. Казва ми странни факти за архивите и за живота на Никола, които и сега не мога да споделя, тъй като него вече го няма. Табутата още упражняват ирационалната си сила над думите и душите ни. Настойчива съм по отношение на Вапцаровите ръкописи и той разказва как и откъде се е сдобил с тях – били захвърлени в мазето на кооперацията в някаква тенекия, също и от досиетата, разхвърляни в съдебната палата веднага след 9.09.1944. Накрая измъква от шкафа си една синя папка. В нея са Вапцаровите оригинали – Виолетовата тетрадка с пиесите, стихове, също и собствените му свидетелства за видяно и преживяно по отношение на приятеля. Подписани били и от Христо Радевски. Но няма да ми покаже нищо. Единственото, което измъква, е оригиналният проект за корицата на „Моторни песни“, с който не успял да спечели конкурса. На следващата среща ми даде табуирания доклад, за който стана дума горе. Питам го защо толкова години крие тези реликви, какво ще ги прави, на кого би ги дал? Ще ги завещае на внучката си, младата поетеса Юлия Банкова, но сега още не била готова да се занимава с архиви и с Вапцаров. Не проумявам защо един интелигентен човек и творец държи чужди архиви само за себе си. Не е възможно да не е разбирал, че не са му притежание, че са културна ценност, принадлежаща на нацията. Не вярвам да е виждал в тях аргумент за обществен и морален авторитет, доказателство, че е сред най-приближените на фаворизирания поет. Имаше си собствен свят и постижения, бе мъдър от възрастта.

По-скоро е била скъпоценен спомен и духовна връзка с незабравимото минало и с младостта, толкова свидна, че да я държи далеч от фантасмагориите на действителността. Отиде си Шмиргела от света, а синята папка и досега не е отворена и само Юлия знае, или не знае, какво е скрито в нея.

Бедни Вапцаров, напразно умря на гарнизонното стрелбище!

Мога да продължа темата, но защо ли не искам. Какво като се появиха няколко книги, разнищващи истините за живота и смъртта на даровития несретник и то чрез секретните дела и документи, изтръгнати от служби и институции с цената на настойчива упоритост, с много нерви и изнурителен труд на авторите. По добре отработен метод книгите на истината се премълчават и игнорират, все едно не ги е имало. Създателите им бяха заклеймени като убийци, инквизитори и какво ли още не, двама от тях станаха безработни. И от казаното дотук ми е достатъчно мрачно, пак съм омерзена от лепкавата, гадна атмосфера, която продължава да се носи около литературното наследство и около името Вапцаров. Давам си сметка, че само другарите му от Морското машинно училище бяха почтени и изпълнени с уважение към Моряка. Не са укривали и злоупотребявали с албумите, документите и писмата, които даряваха, не са търсили печалби от познанствата си с известната личност. Отзоваваха се със скромност и достойнство на всичко, отнасящо се за Вапцаров. За разлика от близките му, които 50 г. се давеха хищно за неговото наследство – не за идеалите – за авторските му права, за привилегии и положение. Сега наследниците от 15 години съдят община Банско, за да реституират музея, макар навремето да са обезщетени щедро с апартаменти и вилни места. Бяха върли комунисти от висшата привилегирована номенклатура, сега са хотелиери, капиталисти и измекяри на Догановото ДПС, за да са винаги при гювеча. Някой да е чул нещо подобно от и за роднините на Христо Смирненски? И той има наследници, но скандални истории около него няма.

Суета, алчност, егоизъм са присъщи човешки качества. Примиряваме се с тях като с неизбежно зло, разпознаваме ги и в себе си. Но лицемерието и наглостта са отвратителни, когато разпъват на кръст едно страдалческо име, когато смучат пари от 5-6 фондации и проекти за сметка на поетовата любов към бедните. Когато осребряват трагичната му съдба, за да плуват все отгоре и парадират по медии и телевизии с откровени лъжи – от това по-голямо морално падение няма. Грешни са тези хора, не дават покой на мъченика, не спират да тревожат паметта му 66 г. след разстрела. Духовно нямат общо с несретника, презират го даже, че е погинал за тоя дето духа и не дават пет пари за идеалите му. Лишеният от съвест и от етика не си дава сметка, че прокламира в очите на хората антиподите на Вапцаровата нравственост. Самотен и неразбран приживе, поетът е още по-самотен след смъртта. Разнищиха не само „вярата“, а и душата му между величаенето и келепира.

Големите творци, отдали живота и таланта си за народа, не принадлежат на боричкащи се за кокала дегенерати. Те са синове на България и обществото е длъжно да защитава тяхната чест от всякакви морални посегателства. В противен случай символните имена на нацията ще бъдат посрамени и съборени в калта, а всички заедно ще обедняваме откъм достойнство. Най-страшното е, че общност, която предава поетите си на разпятия, предава и опозорява най-вече себе си.

2008

БЕЛЕЖКИ

  1. Протокол за партийното членство на Н. Вапцаров. 5 май 1963 г. Кюстендил ИЛ, ф. 82, а.е. 132. [обратно]
  2. Гадател. Стихотворения в Голямата тетрадка, ДМС, ИК374. Публ. в Ръкописно (1982). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вапцаров 1986: Вапцаров, Н. Песни за Татковината. Превод и предговор од д-р Блаже Ристовски. Скопје: Мисла, 1986.

Вапцарова 1969: Вапцарова, Е. Спомени за моя син. София, 1969.

Вапцарова 1988: Вапцарова, Р. Мама. София, 1988.

Добрев 2008: Добрев, Ч. Книга за Вапцаров. София, 2008.

Каменов 2004: Каменов, Й. Властта, историята и Вапцаров. София, 2004.

Ръкописно 1982: Ръкописно наследство. София: БАН, 1982.

Трифонова 1990: Трифонова, Цв. Архив Н. Вапцаров. Аналитичен опис. София, 1990.

Трифонова 2004а: Трифонова, Цв. Бележникът Байер – контексти на скритостта. // Трифонова, Цв. Текстът и сянката. София, 2004.

Трифонова 2004б: Трифонова, Цв. Н. Вапцаров. // Трифонова, Цв. Текстът и сянката. София, 2004.

© Цвета Трифонова http://liternet.bg/publish/ctrifonova/vodevilyt.htm

 

 

 

***

2618[1]


Тази статия беше публикувана в Култура. Bookmark the link.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *