Германия и уроците по историческа отговорност

Германия и уроците по историческа отговорност

 

Създадена на 12 Септември 2017 , Автор(: Тимъти Снайдър

Когато задаваме въпроса „Защо историческа отговорност, защо германска историческа отговорност?“, аз бих искал да започна от универсалната гледна точка.

Не идвам при вас като американец, който казва „ние сме разбрали миналото си и следователно всичко в страната ни върви добре“. Напротив – мисля, че е много важно за всички нас, независимо от това дали нещата вървят добре или зле, дали сме американци или руснаци, да бъдем скромни по отношение на различните провали, свързани с преработването на миналото, и преди всичко да бъдем реалистични, да бъдем разумни, да се чувстваме загрижени за това как неуспехите в преработването на собственото ни национално минало могат да придобият неочаквано големи, незабавни и болезнени последствия за настоящето и бъдещето.

Така че, когато питаме, както го направи посланикът, напълно правилно: защо би трябвало да дискутираме историческата отговорност точно сега; защо когато Русия е нахлула в и окупирала част от Украйна; защо когато са започнали преговорите около Брекзита; защо когато цяла поредица от избори се печелят от популисти из цяла Европа; защо когато конституционната система в САЩ се намира под заплаха отвътре;  изобщо, защо точно в този момент – то отговорът ми е, че точно по тези причини ние трябва да говорим за историческа отговорност Има много причини за проблемите в Европейския съюз, както и много причини за кризата на демокрацията и върховенството на закона в Съединените щати. Но една от тях е именно неспособността за справяне с определени аспекти на историята.

Така че, както вече казах, аз не идвам при вас от позицията, че американците са се справили с всичко това. Напротив, позволете ми да започна разговора за Германия като преди това говоря за Съединените щати.

Защо имаме точно правителството, което имаме в момента?

До известна, и много важна степен, това е така защото ние американците не успяхме да поемем историческата отговорност за определени важни аспекти от собственото си минало.

Как през 2017 можем да имаме президент на Съединените щати, който е безотговорен по расовите въпроси? Как през 2017 можем да имаме главен прокурор, който е привърженик на идеите за бялото превъзходство?

[Това е така], защото не сме успели да преработим важни въпроси от собственото си минало. Не само историята на Втората световна война. От толкова голямо разстояние може и да не става съвсем ясно колко радикално настоящата президентска администрация преразглежда американското отношение към Втората световна война. Но когато външната ни политика е определяна от лозунга „Америка на първо място“, ние всъщност се завръщаме към едно изолационистко и много често подчинено на идеята за бялото превъзходство движение, чиято цел беше да се попречи на Америка да влезе във войната срещу фашизма.

Когато възпоменаваме Холокоста без да споменаваме, че при него става дума за евреи, когато президентският говорител казва, че Хитлер е избивал само собствените си хора, ние се намираме в един много различен мисловен и морален свят в сравнение с онзи, в който се намирахме допреди няколко месеца.

Но не става дума само за това. Освен това ние имаме администрация, чийто президент се пита защо изобщо сме водили Гражданската война, защо в края на краищата в Америка е трябвало да има конфликт по въпроса за робството.

Споменавам това не само защото използвам всяка възможност да се включвам във вътрешната политика на моята страна, а по-скоро защото именно този въпрос за робството, въпросът „що е колония“ или „що е империя“, ни води директно до нещото, което аз считам за сляпо петно в германската историческа памет.

Както всички знаете, американската гранична империя е изградена преди всичко чрез робски труд. Както не винаги си спомняме, именно този модел на граничен колониализъм, на гранична империя, изградена чрез робски труд, е нещото, на което се е възхищавал Адолф Хитлер. Когато Адолф Хитлер говори за Съединените щати, то по принцип – или поне преди войната – го прави с възхищение. За Хитлер това е важен въпрос: кои са расово малоценните? Кои ще бъдат робите в германската Източна империя? И отговорът, който той дава – както в „Mein Kampf“, така и във втората книга[1], така и в практиката на инвазията от 1941, е: украинците.

Украинците се намират в центъра на проекта за колонизация и поробване. Те трябва да бъдат третирани като Afrikaner, или като Neger – думата се използва много често, както онези от вас, които четат германски документи от времето на войната, със сигурност знаят – по аналогия със Съединените щати. Идеята е да се създаде режим, който се основава на робство, унищожение и колонизация. Режим в Източна Европа, чийто център трябва да бъде Украйна.

Сега, онова, което следва от всичко това, е било разказвано много пъти, така че позволете ми да обобщя.

Целта на Втората световна война, от гледната точка на Хитлер, е да се завладее Украйна. Ето защо е безсмислено да се припомня някоя част от войната без да се започне с Украйна. Всяко възпоменаване на Втората световна война, включващо нацистките цели – идеологическите, икономически и политически цели на нацисткия режим – трябва да започва именно с Украйна.

Това е въпрос не само на теория, това е и въпрос на практика. Германските политики, политиките, които си спомняме – всички те се фокусират точно върху Украйна: Планът за глада, с идеята, че десетки милиони хора трябва да бъдат унищожени чрез гладна смърт през зимата на 1941; Generalplan Ost, с неговата идея, че други милиони хора трябва да бъдат насилствено транспортирани и убити през следващите 5, 10 или 15 години, но също и Окончателното решение, идеята на Хитлер за унищожаване на евреите. Всички тези политики за свързани едни с други в теорията и практиката, с идеята за нахлуването в Съветския съюз, главната цел на което е завладяването на Украйна.

Резултатът от идеологията на тази война е, че около 3,5 милиона жители на съветска Украйна – цивилни граждани – стават жертви на германските унищожителни политики между 1941 и 1945. Освен тези 3,5 милиона, около 3 милиона украинци, жители на съветска Украйна, загиват като войници на Червената армия или умират косвено, в резултат от войната.

Тези цифри касаят единствено жителите на съветска Украйна. Разбира се, цифрите са по-големи когато човек включва целия Съветски съюз. Но си заслужава да бъдем специфични тук, когато става дума за разликата между Украйна и останалите части от Съветския съюз, по две причини:

Първата е, че Украйна е главната цел на войната. Украйна е центърът на хитлеровия идеологически колониализъм.

Но освен това, на практика цялата съветска Украйна е окупирана през по-голямата част от войната, което е причината, поради която за украинците днес войната е нещо, което се е случило тук, за разлика от други места.

Хитлер никога не е планирал да завоюва повече от 10% от съветска Русия, а на практика германските армии никога не са окупирали повече от 5% от нея, и то само за кратък период от време.

Руснаците страдат през Втората световна война по начини, които са немислими за западноевропейците, немислими дори за германците. Но въпреки това, когато мислим за Съветския съюз, мястото на съветска Украйна е много специално, дори и в сравнение със съветска Русия.

Като абсолютни цифри, във Втората световна война умират по-голям брой жители на съветска Украйна, отколкото на съветска Русия. И това са изчисления на съветски историци. Което означава, че, разглеждана относително, Украйна се е намирала в далеч, далеч по-голяма опасност от съветска Русия по време на войната. С други думи, много важно е да се мисли за германската Vernichtungskrieg [война на унищожението] като война срещу Съветския съюз, но в центъра на всичко това се намира съветска Украйна.

И така, ако бихме искали да говорим за германската отговорност пред Русия, отлично – но тази дискусия трябва да започне с Украйна. Украйна се намира на пътя към Русия и най-злите намерения, най-мощните разрушителни практики на германската война, са [приложени] именно в Украйна

Ако човек би искал да се отнася сериозно към германската историческа отговорност за Изтока, думата „Украйна“ трябва да стои в първото изречение.

Това важи също и за най-дългата и най-сериозна, а според мен и най-важна дискусия, имаща връзка с германската отговорност пред Изтока – а това е германската отговорност за масовото унищожение на евреите в Европа. Това е друга дискусия, която няма смисъл без споменаването на Украйна.

Докато вървях към сградата на този парламент, минах на улицата покрай известната снимка на Вили Бранд, коленичил, както е добре известно, пред паметника на въстанието от Варшавското гето.

Това е важна повратна точка в историята на германското себе-осъзнаване, на германската отговорност. Но аз бих ви помолил да мислите обратно не за Вили Бранд във Варшава от 1970, а за Юрген Щрооп във Варшава от 1943. Юрген Щрооп, германският полицейски командир, който смазва въстанието във Варшавското гето, който е издал заповедта войниците му да вървят от мазе към мазе с огнехвъргачки, за да избиват останалите живи евреи от Варшава.

Когато Щрооп е запитан: Защо го направихте? Защо избихте евреите, които все още бяха останали живи във Варшавското гето?, отговорът му е Die ukrainische Kornkammer. Milch und Honig von der Ukraine [Украинската житница. Мляко и мед от Украйна]. Дори и през 1943, Юрген Щрооп, докато избива евреите във Варшава, мисли за Украйна. Той мисли за германската колониална война в Украйна.

Холокостът е неделимо и органично свързан с Vernichtungskrieg, с войната от 1941, и по същия начин с опита да се завоюва Украйна. Това е вярно по три различни начина:

Украйна е причината за войната. Ако Хитлер не би имал колониалната идея да поведе война в Източна Европа, за да контролира Украйна, ако не би имало този план, не би имало и Холокост. Защото именно този план довежда до германска власт в източна Европа, където живеят евреите.

Второ, реалната война в Украйна довежда Вермахта, довежда SS и германската полиция по местата, където става възможно да се избият евреите.

Което ни води до третата точка: методите. На германците става ясно през 1941, че нещо като Холокоста може да бъде извършено, поради кланетата по места като Каменец-Подилски или още по-злощастно известния Бабий Яр в покрайнините на Киев. Именно там за пръв път – не само в историята на войната, но за пръв път и в историята на човечеството – десетки хиляди хора са избити с куршуми в продължително, голямомащабно клане. Именно събития като тези, именно на територията на Украйна, правят ясно, че нещо такова като Холокоста може действително да се случи.

Какво означава това? То означава, че всеки германец, който взема на сериозно идеята за отговорността за Холокоста, трябва да вземе на сериозно също и историята на германската окупация на Украйна.

Или, за да го формулираме другояче, сериозното разбиране на историята на германската окупация на Украйна е един от начините да се вземе на сериозно историята на Холокоста.

Как да оценяваме въпроса за германската отговорност? Какво да кажем за самите украинци? Не би ли трябвало самите украинци да провеждат дискусии за онова, което се е случило в окупирана Украйна по време на Втората световна война? Не е ли украинският национализъм тема, която също би трябвало да се дискутира?

Разбира се, че е. Изградил съм цялата си кариера върху [изучаването на] украинския национализъм. Това е и причината, поради която мога да бъда представян като професор от Йейлския униврситет – защото съм писал за украинския национализъм, за украинските националисти и етническите прочиствания на поляци през 1943. Защото публикувах първата статия на западен език за ролята на украинската полиция при Холокоста и как това е довело до етническото прочистване на поляци през 1943.

Украинският национализъм е реална историческа тенденция и той трябва да се изследва разумно, както някои членове на аудиторията тук са правили по-добре и по-наскоро от мен. Но ако ще говорим не в Киев, а в Берлин, ако ще говорим за германска историческа отговорност, то трябва да разбираме, че украинският национализъм е следствие от германската война в Източна Европа.

Украинският национализъм е сравнително дребна сила в междувоенна Полша. Той е заплащан от немското контраразузнаване. Украинските националисти, лежащи в полски затвори, са освободени именно защото Германия нахлува в Полша през 1939. Когато Германия и Съветският съюз нападат заедно Полша и разрушават полската държава, това разрушава и легалните политически партии, включително и легалните украински политически партии, които до този момент са много по-важни от украинските националисти.

И така, както казвам, ако се намираме в Киев, то трябва да дискутираме ролята на украинските националисти при Холокоста и колаборацията. Когато през септември бях в Киев за честването на 75-та годишнина от Бабий Яр, това беше именно забележката, която направих.

Но ако сме в Германия, то е много важно украинският национализъм да се разглежда като част от германската отговорност. Това не е нещо, което може да блокира германската отговорност. Украинският национализъм е част от германската окупационна политика, а когато окупирате някоя страна, вие трябва да поемете отговорност за тактиките и политиките на окупация, които избирате. И така украинският национализъм не трябва да се превръща в повод за германците да не мислят за собствената си отговорност. Всъщност той е още една причина да се мисли за германската отговорност.

Но може би вече говорих достатъчно по тази тема. Много важно е да разбираме, че когато говорим за Украйна, ние говорим не само за националисти. Те са сравнително малка част от украинската история, а също и от украинското настояще.

Когато мислим за германската окупация на Украйна, трябва да си припомняме някои много прости и банални неща, които често убягват на вниманието ни. Като например, че няма някаква особена връзка между националност и колаборация. Колаборирали са руснаци, кримски татари, беларуси. Всички са колаборирали; няма, доколкото сме в състояние да кажем, някакво особено съотношение между етничност и колаборация, с частичното изключение на Volkesdeutsche, етническите германци, разбира се.

И още нещо, което трябва да си припомняме: мнозинството, може би огромното мнозинство от хора, които са колаборирали с германската окупация, не са били мотивирани политически. Те колаборират с окупация, която просто е там, и с една окупация, която е германска историческа отговорност. Нещо, което никога не се казва, защото е неудобно буквално за всички, е че с германците са колаборирали повече украински комунисти, отколкото украински националисти. Това изглежда безсмислено за нас, така че никой не го казва, но то е именно така. На германската окупация са сътрудничили далеч повече членове на комунистическата партия, отколкото украински националисти.

И, когато става въпрос за това, много голяма част от хората, които са сътрудничили на германската окупация, преди това са сътрудничили на съветските политики от 1930-те. Тези неща, които са много базисни и напълно очевидни, ако размислите за тях, са типични за украинската история. Те са типични за факта, че Украйна е управлявана първо като част от Съветския съюз, а след това под невероятно кървава и разрушителна германска окупация. Когато мислим за начина, по който окупацията приключва, ние често пропускаме някои основни пунктове, като например тези:

Несравнимо много повече украинци са умрели в битка срещу Вермахта, отколкото в битка на негова страна – което е нещо, което не може да се каже за всяка страна, която е била считана за [окупиран] съюзник.

Това не е нещо, което може да се каже например за Франция, което е и причината, поради която не може да има официална френска история на Втората световна война и такава няма да има дори и при Макрон. Има някои неща, които Макрон не може да направи и едно от тях ще бъде това: при него няма да се напише официална история на Втората световна война във Франция, защото повече френски войници се бият на страната на Оста, отколкото на страната на Съюзниците.

Сега, повече украинци се бият и загиват на страната на Съюзниците, отколкото го правят французи, британци или американци. Повече украинци се бият и загиват на страната на Съюзниците, отколкото всички французи, британци и американци, взети заедно. Защо не виждаме това? Защото забравяме, че украинците са се били в Червената армия. Ние бъркаме Червената армия с Руската армия, което тя най-определено не е била.

Червената армия е армията на Съветския съюз, в която украинците, поради географията на войната, са съществено свръх-представени.

Така че, когато мислим за това как окупацията е приключила, то трябва също да помним къде украинците се намират през по-голямата част от времето – че украинците страдат под германската окупация, където 3,5 милиона души, най-вече жени и деца, са убити, и отново, приблизително 3 милиона украинци загиват в Червената армия, борейки се срещу Вермахта.

Къде всичко това оставя Германия и защо то е по-сложно, отколкото може би инак изглежда? Като историк аз знам, че историята на Украйна е непозната и може да изглежда сложна, но това не е единственият проблем.

Част от проблема, както намекнах когато споменах моята собствена страна в началото, е свързана с определени мисловни навици, свързани с неща като колонизация, агресивни войни и опити за поробване на някой друг народ.

Опитът за поробване на друг народ не може да бъде невинен, дори и за идещите поколения. Опитът за поробване на друг народ, един съседен народ, ще остави наследството си, ако не бъде директно конфронтиран. И, което прави нещата още по-трудни, днес ние не се намираме в онази европейска обстановка, при която тези дискусии могат да се водят безпристрастно. Ние се намираме в един много специфичен момент, в който германските опити за дискутиране на германската отговорност винаги са едновременно с това и част от дискусия за отговорността, започната някъде другаде.

Така че, когато попитаме: защо тези базисни пунктове не са запомнени? Защо не винаги се помни, че Украйна е била центърът на [прилагане на] хитлеровата идеология, на германското планиране на войната, че украинците са планираните роби на Германия? Защо не винаги се помни, че украинците са разбирани расово от германската идеология? Че ако искаме да разберем Холокоста, то трябва да започнем с Украйна? Защо не винаги се помни, че около 6,5 милиона жители на съветска Украйна загиват в резултат на германската окупация? – то за това има множество причини, но сред тях са и умствените изкушения, останали в резултат на колонизацията – тенденцията да се пропуска един народ, който не е бил разглеждан като народ.

Цялото това говорене за Украйна като пропаднала държава, за украинците не като реална нация или украинците разделени от култура – на немски език – не е нещо невинно. Това е наследство на един опит да се колонизира народ, разглеждан не като народ.

Съжденията по повод Украйна, където тя се подлага на други стандарти – не че страната е някакво красиво, чудесно във всяко отношение място; такова тя не е – но използването на език, според който няма такова нещо като украинска нация или дори украинска държава, ако всички тези неща бъдат казвани без директна конфронтация с германския опит за поробване на украинците, то тези думи не могат да бъдат невинни, тези думи трябва да бъдат премислени исторически в Германия.

А в тази връзка има и още един проблем, който ще спомена на последно място. Изкушението за германците да бягат от отговорност, което винаги е много голямо, се насърчава именно от руската външна политика. Руската външна политика в момента се състои в разделяне историята на Съветския съюз на две части. Едната от тях е добрата, която е руската част, а другата, лошата, е украинската.

Мога да обобщя това за вас по-бързо, отколкото го правят официалните декларации на руската външна политика: освобождение – руско; колаборация – украинска.

Това е линията, която те следват много последователно – и, в тази страна [Германия], с голям успех.

Тъй като руската външна политика разглежда германското чувство за отговорност като ресурс, който трябва да бъде манипулиран – и голямото изкушение тук е, че Германия, която е направила толкова много и която в толкова много отношения е образец за преработването на миналото, ще се провали при тази централно важна тема, Украйна, отчасти и поради изкушението, което предлага Русия.

Толкова лесно е да се обърка Съветския съюз с Русия. Това се случва през цялото време. Руските дипломати го правят, но никой германец не би трябвало да го върши. Никой германец не трябва да обърква Съветския съюз с Русия, това просто не трябва никога да се случва.

Начинът, по който Русия третира своите политики на паметта е да изнася безотговорност. Той се състои в изкушаване на други страни към същото отношение към Украйна, каквото има самата тя. И това е особено очевидно в нейната концепция за украинските националисти – което отново е реален исторически феномен, но той е в огромна, огромна степен раздут в разговора между руснаци и германци.

Украинският национализъм е една от причините, дадени [от Сталин] за големия глад [Холодомор] от 1932 и 1933. Украинският национализъм е една от причините, дадени за Терора от 1937 и 1938. Украинският национализъм е една от причините, дадени за масовите депортации на граждани на съветска Украйна след Втората световна война; накрая, украинският национализъм е една от причините, дадени за руската инвазия в Украйна от 2014.

Във всичко това има обща генеалогия и изкушение именно за германците, тъй като, ако тази [последна] война е била причинена от национализъм, то защо германците би трябвало да ѝ се противопоставят?

Ако украинското правителство е националистическо, то защо Германия би трябвало да върши каквото и да е, за да възпира Русия?

Опасността тук е, че вие сключвате един вид Молотов-Рибентроп пакт на мисленето, при който германците се съгласяват с руснаците, че за злините, придошли от Берлин и Москва в Украйна, трябва да бъдат обвинявани украинците. Това е толкова лесно, толкова удобно, толкова изкусително, да се каже: „Не сме ли се извинявали вече достатъчно много, ние германците? Не сме ли ние образец за всички останали?“

Това е много изкусителен капан, но като американец аз мога само да ви споделя този опит: ако напишете погрешно историята на колонизацията и робството, то тя ще се върне обратно. А вашата история с Украйна е именно история на колонизация и робство. Ако остатъците от германски национализъм, които все още са у вас, отляво и отдясно, се пресрещнат с доминацията на официалния руски национализъм, ако вие намерите обща почва тук – общата почва бидейки „всичко това е вина на самата Украйна; защо трябва да се извиняваме, защо трябва да си припомняме?“ – то това е заплаха директно за Германия като демокрация.

Разбира се, задача на самите украинци е да поемат отговорност за украинската колаборация или за украинското участие в германската окупация. Същото важи и за изясняването на украинската роля в сталинските политики на терор, вместо да се твърди, че това са били просто руски политики, тъй като те не са такива: те са съветски политики, при които украинците също са играели роля. Това е историческа работа, която украинците трябва да извършат.

Когато бях в Украйна през септември, говорейки за Бабий Яр, когато стоях поред милиони украински телевизионни зрители, опитвайки се да говоря за тези неща на украински език, аргументът, който се опитвах да изтъкна, беше: вие си припомняте Бабий Яр не заради евреите. Припомняте си го заради самите себе си. Припомняте си Холокоста в Украйна, защото това е част от процеса на изграждане на отговорно гражданско общество и, да се надяваме, в бъдеще, на функционираща демокрация в Украйна. Това важи за тях, но то важи също и за мен, за вас, за всички нас.

Смисълът на припомнянето на германската отговорност за 6,5 милиона смърти, причинени от германската война срещу Съветския съюз в Украйна, не е в това да се помага на Украйна. Украинците осъзнават тези престъпления. Украинците живеят – децата, внуците и правнуците на онова поколение – те вече живеят с наследството на тези престъпления.

Смисълът тук е да се помогне не на Украйна, смисълът е да се помогне на Германия.

Германия като демокрация, особено в този исторически момент, когото сме изправени пред Брекзит, когато сме изправени на избори след избори с популисти, когато сме изправени пред едни западащи е все по-малко демократични Съединени американски щати – именно в този момент Германия не може да си позволи да запомни основни въпроси от историята си погрешно.

Именно в този момент германското чувство за отговорност трябва да бъде допълнено.

Може би досега правилното схващане на германската история е било въпрос, засягащ само германците. Може би по времето на Historikerstreit[2] от 1980-те историята на Холокоста е била въпрос, засягаш само германците.

Това трябва да бъде извършено от германци, но следствията от него са международни.

Погрешното запомняне на историята на Украйна през 2013 и 2014 има европейски последствия. Погрешното запомняне на историята на Украйна сега, когато Германия е водещата демокрация на Запада, ще има международни последствия.

Текстът е запис на речта, държана от историка Тимъти Снайдър от Йейлския университет, по време на конференция за историческата отговорност на Германия към Украйна, проведена в германския Бундестаг на 20 2017. Събитието е организирано от парламентарната фракция на германската зелена партия.

Източник

 

[1] Става дума за непубликуваната приживе, втора част от „Моята борба“, написана от Хитлер през 1928 г. Бел. пр.

[2] „Спорът на историците“ – международно известна историко-политическа дискусия по повод наследството на нацизма, водена в средата на 1980-те години, в която участва повечето водещи германски интелектуалци. Бел. пр.

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

 

 

 

 

***

00-меркел 2


Тази статия беше публикувана в Новини от Македония и България. Bookmark the link.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *