Два различни народи ли са македонците и българите?!?

Два различни народи ли са македонците и българите?!?

 

 

Вторият Илинден – или дали вече не сме два различни народа

Масовият порив за връщане на България към „Руския свят“ не вещае нищо добро!

,,Македония наистина трябва да преосмисли „Първия Илинден“, но и България трябва да осмисли същината на „Втория илинден“ и дълбочинните последствия от „Деветосептемврийската катастрофа“.

Изненадващото предложение за решаване на спора за името между Македония и Гърция – „Илинденска Република Македония“ предизвика нееднозначни реакции в България. Министри, професори и други заинтересовани лица изразиха мнение, че ще е добре, ако възприемането на това име бъде съпътствано с преосмисляне на историята на „Първият илинден“ – въстанието от 1903 г., но ще създаде проблеми, ако чрез него Македония демонстрира, че ще продължи политиката на „Втория илинден“ – както най-общо наричат създаването на югославска Македония през 1944 г.

На 2-ри август 1944 г. в манастира Прохор Пчински – разположен на територия тогава администриран от България, днес в пределите на Сърбия – се провежда полулегално събрание на „Антифашисткото събрание на народно освобождение на Македония“ (АСНОМ) – самообявило се за „върховно, законодателно, представително и изпълнително тяло и най-висок орган на държавната власт на Демократична Македония“. В заседанието участва и бъдещият първи президент на независима Република Македония Киро Глигоров. АСНОМ се обявява за

създаването на Македонска държава – правоприемник и продължител на Илинденското въстание

и Крушовската република и нейното включване в нова федеративна Югославия.

На заседанието присъства представителят на Тито, черногорецът Светозар Вукманович – Темпо, както и представители на Великобритания и САЩ. За официален език на новата държава е обявен македонският – който все още не е „кодифициран“. Заседанието започва с изпяване на песента „Изгрей зора на свободата“, чийто текст и музика са написани от старозагореца Александър Морфов, Протоколът е изписан на българска пишеща машина, като се избягват буквите ъ, ь, щ, ю,я. Все още липсват множеството сърбизми, латинизми и измислени думи, които съставляват основната разлика между днешния македонски език и българския. На заседанието се приема, че всички граждани на Македония ще се радват на демократични права и свободи. Лансира се идеята Македония да обхване не само Вардарския, но и Пиринския и Егейския край. Говори се за „братския български народ“…

Няколко месеца по-късно властта край Вардара е овладяна изцяло от представителите на Югославската комунистическа партия. Установен е варварски режим, който репресира не само нарочените за колаборатори с „българския фашистки окупатор“, но и много от участниците на първото събиране на АСНОМ, включително неговия председател Методи Андонов – Ченто и участникът в Илинденското въснатие (и в боевете при Дойран по време на Първата световна война) Панко Брашнаров, който заедно с друг ветеран от освободителното движение Павел Шатев, наивно пише писмо до БКП, с което двамата се противопоставят на политиката на силово откъсване на македонците от българските им корени.

И все пак, ако разглеждаме „Вторият илинден“ единствено като

варварска антибългарска манипулация,

ще изпуснем голямата картина и едва ли ще постигнем смислен диалог със съвременна Македония.

Трябва да си отговорим на няколко исторически въпроса, не просто да заклеймяваме процесите.

Защо идеята за извеждане на македонците от българската етно-национална цялост, от маргинална в началото на века, се превърна в доминантна две поколения по-късно?

Защо толкова отявлени фалшификации, наложени с такава бруталност, биват приемани от мнозинството от населението в Македония като „свещени крави“ на тяхното национално съзнание?

Отговорът на първият въпрос е, защото България преживява национални катастрофи и става явно, че нито целокупна България, нито автономна Македония с „българска боя“ са възможни.

Отговорът на втория е – защото макар в края на Втората световна война и в двете страни да се установяват брутални комунистически режими, България прекарва следващите десетилетия в Съветската зона, а Македония не.

Парадоксът на ситуацията е, че когато през 90-те с помощта на България Македония постигна своята независимост и вече не само можеше безопасно да признае своите „български корени“, но и да извлече огромна полза от това, мнозинството от нейните граждани изпитваха ужас от подобна спасителна крачка.

Македонският журналист с българско самосъзнание Виктор Канзуров е напълно прав, когато твърди, че „Спорът за името е продукт от това, че югославска Македония е несъвместима с днешната геополитическа действителност“.

Три десетилетия Македония се опитваше да се прави на Югославия, без мощта на Югославия, защото мнозинството от населението беше приело Титова Югославия, която ги измъкна от Съветската зона, за „своя“. В България така и не осъзнаваме дълбоката деградация, която преживяхме през годините, когато бяхме „най-верния съюзник на СССР“.

 Превръщането на България в „една малка Русия“

се отразява пагубно на трудовите навици, на отношението ни към обществото, дори на поведението ни на улицата. Към 1991 година македонците бяха не само „по-добре“ от нас и по-различни от нас. В много отношения те бяха по-добри от нас! И ако през следващите десетилетия България, заради по-успешната си интеграция в Западния свят успя да изпревари Македония по повечето обективни показатели, трябва да признаем, че в някои отношения те все още ни превъзхождат!

Чудим се как така македонците не можели да възприемат историята такава, каквато е била. А ние можем ли?

Ако попитате кой да е по-възрастен македонец – независимо дали симпатизира на България, или я презира – какво е мнението му за режима на Тодор Живков, отговорът ще е крайно негативен. Симпатизиращите на България ще изразят съчувствието си към тогавашните българи, а презиращите България ще обяснят, че той е еманация на българския характер.

Уви у нас, ще се намерят мнозина, които или ще възхваляват правешкия диктатор и времето на неговия режим – „били сме космическа сила, достигнали сме били до еди кое си престижно място в класацията по човешко развитие“…, или най-малкото няма да го прокълнат! Малко македонци днес съзнават, че неуспехите на Македония през последните три десетилетия се дължат на придържането на страната към историческите идеологеми от времето на Титова Югославия. Но и у нас много, ама много хора, не осъзнават, че хаоса от края на 90-те години, режимът на тока, купонната система, масовото закриване на предприятия и т.н. са неизбежния завършек на един идиотски режим, не негова противоположност.

Успехите на България в нейната евро-атлантическа интеграция накараха много македонци да кандидатстват за българско гражданство, но истината е, че малко от тях искрено се идентифицират с българския народ.

Тук е важно да да си дадем сметка, че произход от българският народ, отпреди 100 години не означава еднаквост с българския народ днес.

България, както и Македония биха били немислими без онзи огромен подем, започнал от земите на днешна Македония, който наричаме Българско възраждане. Но националните катастрофи и комунистическите режими

оформят два доста различни народа

Историческата комисия, която по договор трябва да обективизира историята на двете страни е изправена пред много деликатна задача. Българската страна ще трябва да убеди македонската, че приемането на „българските корени“ – т.е. произхода на мнозинството от днешните македонци от българския народ (какъвто е бил преди 100 години) не означава капитулация пред, или асимилация от българския народ – такъв какъвто е той днес и какъвто повечето днешни македонци не познават, а често и не харесват!

Но и България също трябва да извлече поуки от своята история. Трябва да си дадем сметка защо се стигна до националните катастрофи и най-вече до Деветосептемврийската катастрофа и да предприеме всички мерки те да не се повтарят те никога повече!

Откъсването на Македония от България беше преди всичко резултат от действията на външни сили. Сближаването – кулминирало с подписването на Договора за приятелство също стана възможно поради външен натиск!  Европейският съюз и НАТО категорично работят за това сближаване, а от далеч е видно, че Русия му се противопоставя.

Дали нашите народи ще поемат по пътя към конвергенцията (т.е. ще започнем отново да си приличаме), или по пътя на дивергенцията, при която разликите между нас ще се засилват – това зависи преди всичко дали ще попаднем в една геополитическа система, или в различни блокове и светове!

Това в някаква степен зависи от нас! Масовият порив за връщане на България към „Руския свят“ не вещае нищо добро!

*  Николай Василев е политолог, автор на книгите: „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“ ; „Битката за България – последното десетилетие на 20 век“ и на романите: „Правилата на пантомимата“ и „Токсикологично отделение“.

https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/vtoriyat-ilinden-ili-dali-veche-ne-sme-dva-razlichni-naroda

 

 

 

***

България - Македония


Публикувано в Анализи, Балканите днес, Борци за българщина в Македония, Новини от Македония и България. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *