Завръщането на ерата на консервативния национализъм в ЕС и САЩ

001_pg[1]Светът е на прага на сериозни промени, Някои вече се случиха или все още се очертават. Основната част обаче предстои.

За съжаление, тези промени не вдъхват особени надежди. Защото става дума не просто за промени, а за такива изменения, които говорят за нарастване на противоречията, конфликтността, напрежението, радикализма и поляризацията. На този фон изборът на доброто, правилното или просто умното решение се оказва все по-труден.

За това говорят твърде много неща: т.нар. Brexit; резултатите от изборите в САЩ, които бяха възприети от елитите на повечето държави по света като фактор, усилващ рисковете и неопределеността; развихрилата се в Америка информационна война срещу новата администрация и откритото противопоставяне на всичко, което тя прави, или възнамерява да направи и, което според противниците и е в разрез с правилата на „доброто управление”.

В този списък са санкционната война, както и противопоставянето между Русия, от една страна, и САЩ, НАТО или ЕС – от друга (1). А също изпадането на огромен брой държави и региони в състояние на перманентна политическа, икономическа, системна или дори екзистенциална криза, като това се отнася в различна степен за САЩ, ЕС, Русия, Китай, Япония, Бразилия, ЮАР, Турция, Южна Корея, Големия Близък Изток и Голямата Централна Азия. Естествено, списъкът съвсем не е пълен и не включва редица страни и региони, чието население се намира буквално на ръба на оцеляването.

Основното в случая е неспособността и нежеланието на регионалните и извънрегионални играчи да търсят реално разрешаване на международните спорове и конфликти, включително най-опасните, или пък да признаят легитимността на вече постигнатото урегулиране. А също и общото понижаване на управляемостта както на политическите, така и на социално-икономическите процеси на местно, национално и международно равнище.

Това толкова потискащо развитие на събитията накара експертната общност да си припомни печално известната формула , че „управляващите класи вече не могат, а потиснатите не искат, да живеят постарому”, с уточнението, че този път това се отнася не за една отделна държава, или за група от държави, а за света, като цяло, т.е., че вероятно се намираме в навечерието на глобални сътресения (2).

Отново започнаха да се правят паралели между случващото се в света и ситуацията, предшестваща началото на Втората световна война. Подчертава се, че както тогава, така и сега се наблюдава натрупване на „врзивоопасен материал”. Кризисните явления стават повсеместни. Междудържавните и други конфликти се наслагват един върху друг, а липсата на интензивност създава определен кумулативен ефект (3).

Тезата, че всички негативни процеса в света са се изострили значително и, че „масите” не искат, а „елитите” вече не могат, изглежда съвсем оправдана. Това обаче е просто констатация на болеста. За да може да се приложи адекватно лечение или профилактика, следва да се постави точна диагноза. Нека се опитаме да го направим, концентрирайки вниманието си върху някои ключови моменти.

Как да избегнем опростяването и шаблонната схематизация при оценката на ситуацията

Напоследък, повечето анализатори демонстрират склонност да акцентират върху различните видове противопоставяне. Например между глобализма и антиглобализма, между „откритата” и „затворената” икономика, между „края на либерализма” и „завръщането към ерата на консерватизма”, между постмодернизма и неомодернизма, или пък между Путин и Тръмп и всички останали. Ето само един пример за това: в статията си „Мадам Президент?” Стефан Денер твърди, че „Макрон и Льо Пен олицетворяват новия конфликт между адептите на „отварянето” (глобализацията, имиграцията, толерантността към националните малцинства и новите начини на живот, вярата в неограничените интеграционни възможности на френското общество) и привържениците на „затварянето” (рязкото ограничаване на имиграцията, приоритета на националните интереси, ограничаването на свободната търговия и връщането към „добрите стари времена”), който днес се наблюдава в много западни държави. Льо Пен превърна това в противопоставяне между „патриотите” и „космополитите” (последното представлява един далеч не безобиден аналог на понятието „привърженици на глобализацията”). Това понятие съзнателно съдържа негативна и унизителна конотация. Льо Пен се стреми да извади Франция от ЕС и еврозоната, да съкрати имиграцията от сегашните 140 хиляди души годишно, до 10 хиляди, и ясно да заяви на живеещите в страната мюсюлмани, че те на практика не са част от нея. Тоест, политиката и олицетворява затварянето на Франция в самата себе си” (4).

Всъщност, казаното по-горе представлява грубо схематизиране и опасно опростяване. По същия начин следва да се разглежда и твърдението, че партията на Герт Вилдерс и популистите, като цяло, са претърпели поражение на парламентарните избори в Холандия през март 2017 (5). Истината е, че макар по различни причини (включително свързани със сигурността) те почти не водеха предизборна агитация, въпреки това получиха с 33% повече места в парламента на страната. При това, да не забравямe, че уж „безкомпромисните” им политически противници, на практика, заимстваха немалко от техните предизборни лозунги, включително най-радикалните, касаещи въвеждането на ред и ограничаване всевластието на брюкселската бюрокрация (6). Тоест, популистите оказаха непропорционално, хипертрофирано влияние върху дневния ред на страната.

Както посочва, в частност, „Ню Йорк Таймс”: „голямата популярност и често провокативните прояви на популистите прехвърлиха значителна част от политическите дебати в полето на крайната десница” (7). Което демонстрира по наистина убедителен начин, че политическият елит не разполага дори с някакво подобие на стратегия. Например за това, „как ще изглежда бъдещото холандско общество, при положение, че през 2050 около 40% от жителите на страната, ще са с имигрантски произход” (8). Тоест, макар че привържениците и последователите на Герт Вилдерс не съумяха да станат водещата политическа партия в страната, както се опасяваха в ЕС, дневният им ред остава актуален, както впрочем и олицетворяваните от тях проблеми (9). Абсолютно същото се отнася и за президентските избори във Франция, през май 2017, където лидерът на Националния фронт Марин Льо Пен отстъпи пред либералния кандидат Еманюел Макрон, но удвои резултата, постигнат на същите избори от баща и Жан-Мари Льо Пен преди петнайсет години.

На практика, днес всички политически лидери се тормозят от едно и също усещане: те не са доволни от ситуацията както в света, така и в собствените си държави, както впрочем и от мястото, което тези държави заемат в глобалната йерархия. И всички те реагират (няма как да не го направят) на исканията на своите избиратели, стремейки се да „яхнат” недоволството на електората, като се опитват да дадат собствен отговор на новите и стари предизвикателства на нашето време. На този фон повечето експерти (съвсем в духа на горния цитат), твърдят, че именно в това се състои и принципното различие между политиците: те дават диаметрално противоположни отговори на съвременните предизвикателства, базирайки се на принципно различно осмисляне на действителността. Тоест, отстояват принципно противоположни идейни, жизнени и ценностни принципи.

Последното обаче, просто не е вярно. При това не става дума само за опростяване, а за изкривяване на реалната ситуация, което само на пръв поглед звучи правдоподобно. Действително, представителите на отделните политически сили използват съвършено различна лексика, а и самите те изглеждат различно. Често са несъпоставими в емоционално отношение: някои от тях са гротесктни, ярки и харизматични и предпочитат да казват нещата директно. Други предпочитат да се придържат към класическия стил и да се изразяват сдържано и премерено. Истината обаче е, че всички тези различия са само формални.

Разбира се, едните акцентират върху либералните ценности, докато другите подчертават важността и непреходното значение на традиционните, класически и „вечни“ ценности. Едните призовават за ексклузивност при вземането на ключовите решения и запазването на такъв ред, при който това (както те смятат) би било възможно. Другите пък настояват за еднаква сигурност, последователна реализация на суверенното равенство, отказ от едностранните мерки и действия и инклузивност при управлението на глобалните процеси. Едните са привърженици на неограничената от нищо свободна търговия, а другите печелят популярност, издигайки лозунги като „Америка над всичко“ (или, съответно, Франция, Русия и т.н.). Едните декларират готовност да отворят широко вратите за външната имиграция и се борят за „неограничена свобода на придвижване“, докато другите призовават за нейното ограничаване с помощта на едни или други средства и методи. Подобни, на пръв поглед дълбоки, различия съществуват и по много други ключови въпроси на глобалния дневен ред.

Абсолютизирането на тези различия обаче, както и определянето им като „взаимноизключващи се визии за света“, би било смешно. Каквото и да говорят едни или други политици, както и да се опитват да жонглират с фактите и понятията (10, 11), истината е, че всички те са политически реалисти. Тоест, всички се съобразяват с реалното съотношение на силите в света, на съответния континент, на конкретния театър на военни действия, или в конкретния регион. Всички те отлично разбират, че без да разчитат на съседите и съюзниците си (т.е. на НАТО, Китай, Русия, партньорите от ЕС), или игнорирайки многостранното международно сътрудничество, няма да могат да постигнат нищо.

Да се твърди, че Доналд Тръмп се обявява категорично против свободната търговия, на която се крепи американската икономика, или пък, че Владимир Путин иска да огради страната си от останалия свят с протекционистични бариери, при положение, че Москва вече започна да подписва с трети страни споразумения за създаване на зони за свободна търговия (като се очаква, че броят им ще нарасне до няколко десетки), е просто абсурдно (12). Не по-малко абсурдни са твърденията (въз основа единствено на „приспивните“ приказки на китайския лидер Си Дзинпин на последния форум в Давос (13) през 2017), че уж в съвременния свят всичко вече се е променило и, че именно Китай е най-големия защитник и „лобист“ на неограничената от нищо свободна търговия, макар да е много добре известно, колко затворена е всъщност китайската икономика и колко умело борави Пекин с протекционистките мерки.

Ето как изглежда например от тази гледна точка първата среща между Доналд Тръмп и Ангела Меркел, състояла се в Белия дом на 17 март 2017: „Германците подозират новото американско правителство, че е склонно да подкрепи протекционизма и изолацията, и се опасяват от евентуални наказателни мита върху вноса от Германия за САЩ. На свой ред Тръмп твърди, че не е изолационист и подкрепя свободната търговия, но настоява за повече справедливост в търговските отношения, които в момента водят до огромен дефицит за Америка. В това отношение администрацията му се придържа към твърда позиция“ (14).

Впрочем, същият дилетантски и дори двуличен подход е характерен и за анализите на позициите относно контрола върху имиграцията, като въпросът тук е, дали става дума за самозалъгване или за съзнателно заблуждаване на обществото? Това, че Доналд Тръмп въвежда избирателни ограничителни мерки по отношение на влизането в САЩ и получаването на „зелена карта“, преразглежда либералното наследство на Барак Обама и предявява определени претенции към съседни и други държави, съвсем не означава, че той е против имиграцията, като такава. Всъщност, Тръмп е против нея само дотолкова, доколкото тя е неуправляема, нелегална и не отговаря на потребностите на самите САЩ. В същото време не бива да се заблуждаваме, че при неговото управление традиционната политика на Вашингтон за постигане на икономически растеж и развитие, включително чрез привличането на динамични творчески личности, млади таланти и просто млади хора от целия свят, ще претърпи някакви промени.

По същия начин, Русия наложи ограничителни мерки по отношение на притока на чуждестранна работна сила не защото „се огражда“ или пък планира да се откаже от нейния внос. Нищо подобно. Москва просто се нуждае от пауза за да намали напрежението на трудовия си пазар в условията на икономическа криза и стагнация на икономиката. Тоест, тя има нужда от време за да си изясни, кои и колко имигранти са и наистина необходими и да действа по съответния начин.

В Европейския съюз политическата борба около изключително острия проблем за преодоляването на миграционната криза съвсем не е свързана с необходимостта от пълно затваряне на границите, а с това, те да продължат да бъдат „прозрачни“ само за онези, които са необходими на държавите от региона. Тоест, с това, кой точно ще решава занапред, кого, в какви пропорции и при какви условия, да приема – дали националните власти, дали съседите, дали наднационалните институции, или пък това ще се решава по пътя на стихийните и кървави граждански или етноконфесионални конфликти и в условията на задълбочаваща се бедност?

„Прераждането“ на политическите системи и стесняването на политическия спектър

Всички измислени от политическата и експертната общност клишета, както и цялото разделение на либерали и консерватори, крайно десни и крайно леви, патриоти и космополити, привърженици и противници, не издържат сериозна критика, най-малкото защото са остарели (ако въобще някога са отразявали достатъчно точно реалността). При всички случаи, те вече не ни помагат да разберем ситуацията, а само допълнително ни объркват и са необходими най-вече като средства за политическа борба с неудобните, както и за по-успешното „промиване на мозъците“.

Всъщност, „крайни“ са само онези, които се обявяват за постигането на провъзгласените от тях цели (да се отнеме и подели, да се смени политическия модел и т.н.) с насилствени средства, или пък проповядват дискриминация по едни или други признаци. Тоест, това са само малки групички от левичари и ултраси, каквито просто липсват в редовете на сериозните големи партии и движения.

Във всички водещи държави на планетата, където съществува реален многопартиен модел, политическите и партийните системи отдавна са се трансформирали, кооптирайки в състава си и несистемната опозиция. Последната, от своя страна, престана да бъде „крайна”. И това важи не само за Франция, където Националният фронт се превърна в едва ли не водеща политическа сила (на парламентарните избори през юни Фронтът беше трети с 13% от гласовете), но и за Холандия, Германия, Гърция и т.н. Да бъдат определяни конкретни партии като „крайни” само, защото се обявяват за съхраняването на националната идентичност (като в Швейцария) или за връщането на прибързано предадените на Брюксел суверенни пълномощия на националните правителства (дори в цитаделата на интеграцията – Европейският парламент, този тип партии държат почти една трета от местата) си е чиста проба „дефект на съзнанието”. Или по-скоро абсолютен политически конструкт, създаден и използван за съвсем конкретни цели.

В световната политика, без значение дали на национално равнище или в по-широк диапазон, се случва точно обратното на това, за което пишат дори и най-известните представители на професионалната и експертна общност. Тоест, свидетели сме не на поляризацията на политическия спектър, а на неговото стесняване. Не на хаотизация и ограничаване на управляемостта, а на извеждането на преден план на един общ за всички и доста ограничен дневен ред. Не на фрагментация на политическите движения и на политическата реалност, а на нейната консолидация. Всички партии и движения се изместват към центъра, в търсене на легитимност, защото могат да я получат именно там. Защото именно там е концентрирано мнозинството: и „блатото”, и най-ярките привърженици на определена идея или манифест („зелен”, „син”, „кафяв” или всякакъв друг). В същото време престана да се смята за недопустимо (преди беше, днес обаче вече няма никакъв смисъл) политиците да се заиграват с всякакви идеи и лозунги. Табутата изчезнаха и днес всички свободно агитират „на чужда територия”, опитвайки се да разширят основата на социалната си подкрепа.

Брауновото движение на политическите сили, породено от умората на електората, който иска нещо принципно ново, и от свързаната с това необходимост за бързо прегрупиране и смяна на ориентирите, доведе до това, че всички те започват да си приличат (повече или по-малко). Разбира се, претенциите за принадлежност към определена част на политическия спектър се запазват. Във Франция например, социалистите (продължавайки да се определят като такива) започнаха да реализират икономическата програма на десницата. В Гърция пък, с тази „неблагодарна“ задача се ангажира коалицията на т.нар. „радикална“ левица (СИРИЗА). В Германия за фиксирането на минимална работна заплата се обявиха християндемократите от управляващата Голяма коалация, въпреки че досега за това настояваха само социалдемократите. Примерите са прекалено много, т.е. не става дума за отделни елементи на една мозайка, а за напълно завършена картина.

Но въпреки че си приличат и, че работят по един до голяма степен сходен дневен ред, политическите партии и движения, както и ръководствата на различните страни, се „разграничават“ едни от други посредством поставяните от тях акценти. С други думи, всяка политическа сила предлага свой вариант на коктейла от това, как следва да се решават проблемите, идентифицирани от обществото и пораждащи най-голям политически резонанс. Някои го правят по-настойчиво и последователно, принуждавайки останалите да ги следват. Други пък се ръководят в по-голяма степен от конюнктурни съображения. Но това, каква подкрепа ще получат от обществото и електората, всеки път ще зависи само от националната и регионална специфика, както и от конкретната фаза на политическия икономически цикъл, в която се намира съответната страна или регион. А именно те се различават по-съществено.

Нуждата от честен диалог или поне от имитацията му

Само че, ако границите изчезнат, започва да процъфтява политическото плагиатство и всички плавно се изместват на везните на баланса в една или друга посока, според политическия си нюх, а в крайна сметка се оказва че съдържателната страна на политическите платформи и програми губи значението си и лесно може да бъде променена или направо подменена с нещо друго след идването на власт. Обикновено натежава онова, което в момента се търси повече от обществото – без значение, дали благополучието или промяната. Умората от познатите и втръснали се политически фигури, или пък надеждите свързани с „новото поколение“ политици. Желанието на избирателите да чуят гаранции за запазване на стабилността, или пък – напротив – неприятната истина за необходимостта от болезнени промени. Защото понякога избирателите, които вече не понасят утвърдилото се статукво, буквално жадуват политиците да им говорят истини, пък макар и неприятни или дори страшни, без да им спестяват нищо.

Именно тези настроения надделяха по време на последните президентски избори в САЩ. Повечето американци гласуваха най-вече против статуквото, против досегашния „елит“ или просто „против всичко“. И в същото време – за една ярка, нестандартна и нетрадиционна фигура, която при това предложи да промени баланса в тяхна полза. Защото истината е, че цялата система от съдържателни предложения на новия 45-ти президент на САЩ, е заимствана от богатия арсенал от мерки, които нееднократно са били прилагани или пък отменяни от неговите предшественици. Включително, понижаването на корпоративния данък, ограничаване правомощията на „Голямата държава“, стимулирането на военно-индустриалния комплекс, съкращаването на бюджетния и външнотърговския дефицит, по-твърдия тон към противниците и съюзниците на Америка и т.н.

Във Франция тези настроения не се оказаха чак толкова силни, което обяснява и поражението на Марин Льо Пен на втория тур на президентските избори през май 2017. Те наистина съществуваха и никак не бяха за подценяване (за което, в частност, говори фактът, че кандидатката на Националния фронт постигна два пъти по-добър резултат, отколкото баща и Жан-Мари Льо Пен, през 2002, освен това Фронтът подобри и резултатите си на парламентарните избори през юни, получавайки 13%), но все пак се оказаха недостатъчни. При това развитието на ситуацията зависеше не толкова от поведението на самата Марин Льо Пен, която отново демонстрира качества на боец, както и че може да разчита на колосална социална подкрепа. Решаващи в случая се оказаха ефективните действия на противниците и, които (въпреки сериозните си разногласия) съумяха да се консолидират около единствената и достатъчно примитивна (или, за някои, „възвишена и благородна“) цел -да не допуснат водача на Националния фронт и всичко онова, което тя олицетворява, да се добере до властта.

В Германия, ситуацията е точно обратната – там липсват свежи идеи (впрочем, такива нямаше и преди), освен това повечето политици на всички равнища очевидно предпочитат „да не клатят лодката“, тъй като не вярват, че това би подобрило ситуацията. От друга страна, с „триумфалното“ завръщане в германската политика на бившия председател на Европейския парламент Мартин Шулц, всички предишни прогнози за безпроблемна победа на ХДС/ХСС бяха ревизирани (15): против сегашния канцлер Ангела Меркел работят твърде много от изброените по-горе фактори (16).

Съвсем доскоро социалдемократите изоставаха безнадеждно в социологическите анкети. С избирането на Мартин Шулц за председател на ГСДП и утвърждаването му за кандидат на партията за канцлерския пост обаче, разривът беше сведен до минимум. Така, според публикуваните на 19 март 2017 в Bild am Sonntag данни на Института Emnid, християндемократите могат да разчитат на 33% от гласовете, а социалдемократите – вече на 32%. Все пак, ако преките избори за канцлер се бяха провели през март, Меркел щеше да спечели 48% от гласовете, а Мартин Шулц – само 38% (17). Освен това, „пробните“ избори в провинция Саар и особено тези през май в Северен Рейн Вестфалия (където социалдемократите претърпяха тежко поражение) показаха, че той трябва да положи още много усилия за да успее да привлече повечето избиратели на своя страна (18), така че мечтите за формирането на „червено-червено-зелена“ коалиция през есента на 2017 могат и да не се сбъднат (19).

Елементите на психологическата революция в политическото поведение

Желанието на избирателите да не бъдат третирани като „боклуци“ и „идиоти“, да не бъдат безкрайно заблуждавани, да не гледат на тях като на празно място, а да им казват истината, колкото и горчива да е тя, а също да търсят съвета и мнението им, не възникна просто така, от нищото. То е породено от непреодолимата пропаст между това, как живеят обикновените хора и какво виждат около себе си, и онова, което им се внушава от всички страни. Както и от задълбочаващата се фрустрация от факта, че обещанията на политиците никога не се изпълняват. При това избирателите не виждат никаква възможнност да упражняват реално влияние върху реалната политика, въпреки всички прехвалени демократични институции, т.е. недоволството от случващото се не може да бъде канализирано, а задълбочаващите се проблеми правят всичко това още по-очевидно.

Норвежкият икономист и преподавател в Техническия университет в Талин Ерик Райнерт посочва един от аспектите на това „прозрение“, за което съвсем доскоро управляващите предпочитаха да си затварят очите: „Западното лицемерие, чиято същност много добре се илюстрира от тезата, че е „достатъчно да приемете сводбдната търговия и всички ще станете богати“, търпи поражение. Тоест, всички вече знаем, че това е лъжа. В известен смисъл, Доналд Тръмп и Brexit сложиха край на това лицемерие и сега виждаме, че тази стратегия не работи дори в самия център на либералния капитализъм – САЩ и Великобритания“ (20). Всъщност, тези аспекти на несъответствието, които буквално ни бодат очите, са десетки или дори повече.

Вторият елемент на психологическата революция в поведението на електората, която се осъществи в западния свят, като започнем от Гърция, Полша и Унгария и стигнем до Великобритани и САЩ (след сходните процеси в толкова различни региони на света, като Япония, Тайван, Южна Корея и арабския Близък Изток), е търсенето на ефективност. Навсякъде хората са уморени от политици, обслужващи всевъзможни интереси (собствените си, на своите семейства, на политическия елит или на едрия бизнес), но не и интересите на онези, които са ги довели на власт, гласувайки за тях. От политици, които уж променят всичко и демонстрират завидна активност за да изпълнят исканията на своите избиратели, но на практика оставят всичко по старому. Тоест, от хора, които отново и отново възпроизвеждат същите проблеми, за чието решаване настоява обществото. Които вече са му писнали и с чието съществуване то не иска повече да се примирява.

От политици, способни единствено да произнасят високопарни фрази, да говорят убедително и да декламират с патос предварително написаните за тях текстове, но (както се оказва на практика) абсолютно неспособни да изпълняват възложените им по волята на съдбата функции, просто защото не стават за това. От хора, които изглеждат добре на снимките и плакатите сред себеподобните си, но не и когато застанат начело на държавата. Които изцяло зависят от вътрешните или външни „кукловоди“, без значение, дали се опитват да се бунтуват, или просто се примиряват с тях. Които, в крайна сметка, се оказват неспособни да предприемат каквито и да било самостоятелни действия.

Както е известно, към сегашния американски президент Доналд Тръмп се предявяват безброй претенции. Включително и напълно нелепи. В какво ли не го обвиняват. Например в липсата на професионализъм или опит – две качества, които следва да притежават висшите официални лица. Или пък, че е прекалено импулсивен и несдържан, дори направо непредсказуем (21). Че е психически и психологически нестабилен, отнася се с пренебрежение към всичко, не е наясно, как точно следва да се провежда вътрешната и външната политика. Че е ретрограден и склонен да пречупва действителността през призмата на абсурдните конспиративни теории. Че игнорира ценностите, които западният свят следва да отстоява или дори, че се е продал на руснаците.

В същото време обаче, в очите на неспекулативния американски бизнес, който е ангажиран в реалния сектор на икономиката и който заложи на Тръмп, той притежава едно несъмнено достойнство, което при това е изключително важно и засенчва всички останали, да не говорим, че обуславя скептичното отношение към всички критики срещу него. Това качество ще продължи да играе ролята на своеобразна гаранция за президента в борбата, която му се налага да води срещу многоликата общност на своите противници, които все още се надяват, че ще успеят да го свалят или поне да го „опитомят“. Без значение, дали става дума за гледащия го с подозрение финансов капитал, опасяващия се за съдбата си политически елит, прекалено политизираните големи медии, или нежелаещото да се примири с победата му „демократично“ малцинство. Това качество на новия президент се оценява изключително високо от редовия американски избирател, на който той импонира, който му вярва и въобще не е склонен да съжалява за избора си.

Това качество е, че Доналд Тръмп изпълнява обещанията, дадени в хода на предизборната кампания и го прави твърдо, методично и последователно. Тоест, прави точно това, което очакваха от него. Това, заради което го подкрепиха гражданите и бизнесът. Това, което искаше и се готвеше да предприеме. Това, което другите политици (все още съобразяващи се с правилата от миналото, макар че те се отхвърлят категорично от новия социум, формиращ се буквално пред очите ни), вероятно биха пожертвали в името но „политическия компромис”, насрещните отстъпки или чисто имиджовата печалба. Или пък биха го продали и препродали, тъй като винаги са се съобразявали с абсолютната максима на политическия живот и политическите традиции от миналото: предизборните обещания се дават за да спечелиш изборите, а не за да ги изпълняваш. Защото, според тях, играта на избори, демокрацията и съобразяването с волята на нацията е едно, а реалният живот и реалната политика – нещо съвсем друго.

Както е известно, идвайки на власт, Доналд Тръмп обеща на първо място да се заеме с преформатирането на националната икономика. Това обещание се съдържаше и в първото му изказване пред Конгреса, в което той изложи политическото си кредо, вече като действащ президент на САЩ, а също в правителствената програма, разработени от неговия кабинет и 4-трилионният (!) бюджет за следващата година. Както и в решението на президента САЩ незабавно да напуснат Транстихоокеанското партньорство (ТТП), тъй като то ограничава провеждането на качествено различна търговска политика от новата администрация.

Тръмп обеща да укрепи въоръжените сили на страната, да модернизира т.нар. „ядрена триада“ и да гарантира безусловното лидерство на Америка във военната сфера (като паралелно с това осигури нови поръчки на националния военно-индустриален комплекс). На първо време, военният бюджет на САЩ беше увеличен с 54 млрд. долара. Предполага се също, че през 2017-2026 за модернизацията на американската ядрена мощ ще бъдат изразходвани до 400 млрд. долара (ръст с 15%, в сравнение с прогнозите за 2014-2023) (22).

Президентът обеща данъчни облекчения за бизнеса и с оглед на това бюджетът за следващата финансова година е съобразен с подготвяната от кабинета цялостна и многоаспектна данъчна реформа. Освен това, той планира да съкрати раздутия държавен апарат, като в тази връзка всяко министерство и всяка държавна структура вече получиха указание да премахнат дублиращите се управленски функции и да предложат съкращение на щатовете си.

Тръмп обеща да прекрати хипертрофираното раздуване и прекаленото съобразяване с проблема за климатичните промени и неслучайно първите съкращания засегнаха именно екологичните поделения на изпълнителната власт, като например Федералната агенция за защита на околната среда, която беше оглавена от Скот Прюит. В същото време за министър на енергетиката бе назначен Рик Пери. Експертната общност посочва, че и двамата не крият „скептичното си отношение към теорията за глобалното затопляне“ (23). На този фон беше съвсем очаквано и, че САЩ се оттеглиха от Парижкото споразумение за климата.

Новият американски държавен глава обеща да въведе ред по отношение на нелегалната имиграция (и най-вече на тази от Мексико и проблемните мюсюлмански държави). И въпреки нееднозначната реакция на американците, администрацията му веднага се зае да изпълнява и това предизборно обещание. Друго негово обещание, което американските военни и външнополитически институции моментално започнаха да реализират, беше свързано с разширяването на борбата срещу т.нар. Ислямска държава и усилването на натиска върху държавите, застрашаващи интересите и сигурността на САЩ.

Може да се спори относно конкретните мерки, предприети от Доналд Тръмп, впрочем политическата, експертната и медийната общности в САЩ и във всички други страни усилено се занимават с това. Те могат да бъдат обект на дискусии и на критики или дори да бъдат сринати със земята. Или пък да бъдат подложени на непредубеден и обективен анализ, в зависимост от конкретните намерения. Едно обаче е неоспоримо. Новият президент на САЩ методично изпълнява дневния ред, който го доведе в Белия дом. Въпреки оказваната съпротива, колкото и упорита и остра да е тях и въпреки взривовете от политически емоции, които обявените от него мерки, неизменно пораждат. Да се отрича това е просто смешно.

Проблемът с намирането на „ефективни политици“ на най-високо ниво във Франция и Германия

Трудно е да се каже (поне не и с тази увереност, както по отношение на Тръмп), дали Марин Льо Пен се възприема в родната и Франция като фигура, способна да изпълни обявената от нея програма, включително щедро раздаваните и предизборни обещания. Нейните възможности с с порядък по-малки, в сравнение с тези на Тръмп, затова пък ако беше победила на изборите, несъмнено щеше да се сблъска с далеч по-големи ограничения. От една страна, тя не разполага с гарантираната подкрепа дори и само на част от френския едър капитал, като изключим онази, която се обяснява с елементарната предпазливост на последния и стремежа му „да не слага всички яйца в една кошница“. Това означава, че тя тепърва ще трябва да извоюва тази подкрепа. Да я „купи“, т.е. да се обърне с лице към желанията на онези, от които зависи конкурентоспособността, стабилността и бъдещето на френската икономика.

Това променя всичко. Вероятно Националният фронт работи в тази посока, но за това се знае много малко. Въпреки това, ефектът от тези действия се усети и по време на последните президентски избори. Програмните изявления на Льо Пен стават по-обтекаеми. Желанието в никакъв случай да не се избягват „острите ъгли“ и деликатните въпроси, започва да намалява. Някои радикално националистически позиции, включително, касаещи „твърдото скъсване“ с Брюксел и всеобхватната ренационализация на делегираните на „еврократите“ суверенни пълномощия, съзнателни биват релативизирани. Тъкмо затова станахме свидетели на такива „смайващи дезинформации“, като вдигналата много шум статия на Анджей Белецки в полското издание Rzeczpospolita, в която той тиражира измислицата, че лидерката на Националния фронт уж публично е заявила, че ако спечели изборите, ще си сътрудничи с Качински по въпросите за демонтажа на ЕС“ (24). Естествено, статията породи безброй опровержения, при това не само от страна на шефа на управляващата в Полша партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински (25).

В същото време, по време на изборите, Льо Пен не можеше да си позволи да даде „заден ход, затова поне на първите два телевизионни дебата с участието на останалите четирима най-силни кандидати тя остана вярна на себе си, като достатъчно ясно и точно изложи позицията си по всички засегнати в тях въпроси. Марин Льо Пен обаче можеше да разчита само на постоянния си електорат или дори само на неговото „ядро“, тъй като бе сигурно, че то не може да бъде ерозирано и няма да се поддаде на провокациите и уговорките на противниковия лагер и на всички онези, поставящи знак за равенство между идването на Националния фронт на власт и националната катастрофа, „рухването на всички основи“ и дори „гибелта на Франция“. Тоест, това ядро няма да се притеснява от последиците.

Нито един друг френски политик не разполага с такъв стабилен електорат. Огромната маса от хора, които гласуват ту за републиканците, ту за социалистите, лесно променят електоралните си предпочитания, ръководят се от чисто конюнктурни съображения, вярват на очевидно фалшиви послания и нерядко гласуват не „за“, а по-скоро „против“. Феноменът на победилия на изборите Еманюел Макрон, около когото беше създадено политическото движение „Напред“, е очевидно свидетелство за това. Самият Макрон се появи на френския политически Олимп буквално от нищото, печелейки популярност предимно заради своята младост, енергичност и привлекателност. Както и заради мащабната хвалебствена кампания в медиите, или защото изглежда много по-добре от всички останали мъже, претендиращи за френската президентска „корона“ и все още не е успял да направи толкова много реални и имиджови грешки. Макрон дълго време криеше подробностите и детайлите на предизборната си програма (26) и в крайна сметка сглоби своята политическа платформа от наличния центристки „материал“. На този фон, възможността да се опре на твърда електорална база беше и си остава огромно предимство на Льо Пен.

В същото време, за да можеш да говориш от името на народа, като цяло, и да печелиш изборите, а не просто да демонстрираш растяща сила и увереност, е нужна много по-широка социална опора, т.е. подкрепата на най-разнообразни и, по възможност, на всички слоеве от населението – както на тези, които гласуват по идейни съображения, така и на онези, които решават за кого ще дадат гласа си буквално в последния момент. Според социологическите анкети, шест седмици преди първия тур на президентските избори във Франция, 40% от избирателите не са били наясно, за кого ще гласуват, като склонност да преминат в лагера на Льо Пен са демонстрирали много млади хора, някои привърженици на кандидата на републиканците Франсоа Фийон, както и немалко държавни служители, включително „учителите, смятани за историческа опора на социалистите“ (27).

Това означава, че занапред и на самата Марин Льо Пен, и на ръководения от нея Национален фронт също ще се наложи да се придвижат в посока към тези кръгове избиратели. Включително „съблазнявайки“ ги с обещания, каквито не би им се искало особено да дават, като по този начин програмата им ще стане „по-всеядна“ и еклектична. Просто, защото това е необходимо за успеха, макар че подобна тактика би могла да се окаже и контрапродуктивна. Впрочем, това е едната страна на проблема.

От друга страна, пред очите на всички е гръцкият пример. Там, на вълната на народното недоволство и исканията на гърците да си върнат контрола над собствената държава, узурпиран от международните кредитори, на власт дойдоха т.нар. „млади революционери“ и „несистемни политици“, т.е. онези, които погрешно и злонамерено (както показахме по-горе), биват обявявани за „крайни“, а в конкретния случай за „крайно леви“. На пръв поглед, те разполагаха с всичко необходимо – мандат от нацията, вяра в собствените сили и огромен ентусиазъм. И какво се случи? Брюксел и Берлин ги пречупиха, при това съзнателно го направиха публично и по един крайно унизителен начин, вероятно за да послужат като поука на другите, като тях.

Стана ясно, че те не разполагат с никакви възможности за маневриране. Суверенните инструменти за управление на икономиката вече не работят, а ключовете за финансовата система на държавите от еврозоната и за тяхната стабилност и самостоятелност се пазят във Франкфурт и в сейфовете на международните кредитори. Които могат да лишат от „финансов кислород“ всяка държава членка на ЕС. Разбира се, Франция не е Гърция. И въпреки това, възможностите на онези, които не се приемат добре от своите могъщи съседи и партньори, да провеждат самостоятелен курс са силно ограничени.

Що се отнася до споменатия по-горе Мартин Шулц, мнението на експертната общност за него е повече или по-малко ясно. В идейния му багаж няма нищо ново, макар че чисто формално той вероятно ще лансира някакви съблазнителни предложения, например за по-голяма социална справедливост (без това, просто няма как да разчита на успех). Затова Шулц не е в състояние да осъществи каквито и да било сериозни трансформации, а може само да предложи козметични промени в конфигурацията на управляващите в Германия кръгове. Съответно, немският електорат не храни особени илюзии относно това, че той би могъл твърдо и безкомпромисно да реализира на практика обещаната програма.

Ето защо, Мартин Шулц и германската левица ще заложат на друго. Новият лидер на социалдемократите наистина е „нов“. Неговата политическа репутация и реномето му се формираха предимно, когато той беше председател на Европейския парламент, т.е. извън немската политика. Шулц не е дотегнал толкова на сънародниците си, като Ангела Меркел, освен това не е дискредитиран, а името му не се свързва с някакви големи политически грешки. Тоест, в това отношение той действително може да изглежда като политическа алтернатива. Но само да изглежда, защото да изглеждаш и да си реална алтернатива са две различни неща. Следователно, за социалдемократите и за по-малките политически партии от левия спектър е от изключително значение, избирателите да не схванат тази заблуда. Защото само в такъв случай германската левица действително ще получи възможност „да налее старото вино в нови бъчви“.

Бунтът срещу елитите

Третият и последен елемент на психологическата революция в поведението на електората, която в момента се извършва в света, е свързан с бунта срещу елитите. Предишният такъв бунт се свързва със събитията от 1968, когато студенстските вълнения „заразиха“ със своята енергия широки обществени слоеве първо във Франция, а след това и в много други страни от всички континенти. Навремето политолозите ги оцениха като социален взрив, породен от отказа на новото поколение да приеме правилата на играта, модела и устройството на света, наложени от предишните поколения.

1968 действително промени много неща, налагайки отпечатъка си върху всички аспекти на функциониране на обществото и се отрази много сериозно върху представите ни за взаимните връзки в триъгълника: личност-общество-държава. Впрочем, и днес обяснението и оценката на онези събития въобще не са се променили, но всички сякаш са забравили, че смяната на поколенията не е еднократен феномен. Тя се случва (условно казано) на всеки 25-30 години и далеч не се изчерпва само с трансформацията на потребителските вкусове и предпочитания (30), а дава тласък на множество други процеси, включително променяйки онова, което съвсем доскоро ни е изглеждало стабилно и дори непоклатимо. И в момента сме свидетели именно на такъв процес.

Взривният потенциал се трупаше в течение на дълги години, което се признава от много политически и анализатори. Едни от тях традиционно акцентират върху безработицата и нейния разрушителен ефект за единството на обществото. Други обръщат повече внимание на забавящия се растеж на икономиката и жизненото равнище. А също на намалялата активност на бизнеса, което не се бе случвало от периода на Голямата депресия насам: така, според статистиката, в момента броят на новите компании в САЩ е по-малък от този на компаниите, които се закриват.

Някои анализатори поставят в центъра на вниманието феномена на „изгубеното поколение“ и мрачните очаквания за бъдещето. Удовлетвореността от качеството на живот стремително спада, под въпрос е традиционната за гражданите на развитите западните държави увереност, че „утрешният ден ще е по-добър от вчерашния“ и, че нищо не застрашава „светлото бъдеще“ на децата им. Всичко това поставя под въпрос социалния оптимизъм на обществото и неговото прогресивно развитие. Тази констатация се споделя дори от представители на западния елит. Така, постоянният представител на ЕС в Русия Вигаудас Ушачкас подчертава в обширно интервю за „Независимая газета“, че „за първи път след Втората световна война съществува реален риск, че днешните младежи ще живеят по-зле от родителите си“ (29).

Трети акцентират върху „недопустимото“ задълбочаване на неравенството, при това навсякъде по света, т.е. във всички държави и на всички континента. За необходимостта от неотложни мерки за спирането на този процес говореше предишният президент на САЩ Барак Обама, темата усилено се дискутира и в ООН. За съжаление обаче, без видим резултат, а междувременно задълбочаването на неравенството оказва мултиплициращ ефект, изостряйки усещането за вопиюща социална несправедливост. При това далеч не всяко общество е в състояние да се справи с породения от това стрес.

Сериозна тревога сред повечето икономисти, психолози и социолози пораждат усилващите се в обществото тенденции към бягство от реалността. Факт е, че все повече хора се опитват да „избягат“ във виртуалното пространство, отказвайки се от активния начин на живот, включително от търсенето на работа, създаването на семейство, възпитаването на деца и борбата за каквито и да било значими идеали. Тоест, доброволно се отказват да водят осмислено съществуване.

Мнозина обръщат внимания на нарастващия страх и фрустрация в обществото, породени от осъществяващите се около нас стремителни промени, при това едновременно във всички сфери. Включително в сферата на междуличностните отношения, комуникационните средства, заливащите ни потоци от противоречива информация, девалвацията на традиционните ценности, нарастващият страх да не се окажеш „лузър“, т.е. да не можеш да се справиш със социалната конкуренция и т.н.

В същото време обаче, никой не съумя да забележи навреме рязката промяна в настроенията на обществото, което – отказвайки се да носи отговорността за всички стоварили се върху него реални или измислени проблеми – по един съвсем естествен начин възложи тази отговорност върху политическите елити. Действително, мнозина анализатори предупреждаваха (повече или по-малко ясно), че може да се случи нещо подобно. В този контекст, можем да си припомним например писмото на служебния премиер на Италия до колегите му от ЕС, в което се изразяват опасения, че докато структурните реформи в държавите членки приключат, самият Съюз може да отиде по дяволите и всички те да се отправят към политическото небитие. Впрочем, със самия него се случи точно това (30).

И все пак, всички проспаха настъпването на тази фундаментална промяна и наистина се притесниха едва, когато станахме свидетели на феномена Тръмп/Brexit. Споменатият по-горе Вигаудас Ушачкас много добре описва породеното от него усещане: „Решението на Великобритания да напусне ЕС е най-сериозното сътресение в историята на Съюза. Желанието на един член на европейското семейство да го напусне, ще има колосални последици за останалите, при това не само икономически и политически. Всъщност, това е мощен психологически удар по доверието към ЕС както за народите от континента, така и за политиците“ (31).

И в двата случая, резултатите от гласуването, т.е. волеизявлението на „мълчаливото мнозинство“ и предизвикателството, отправено от онези, които доскоро покорно приемаха всичко, беше оглушителен шамар за управляващите елити. При това изключително унизителен (в САЩ например, воплите на „пострадалите“ от случилото се не спират и днес), болезнен и заплашващ да има изключително сериозни последици. И въпреки това, на елитите се налага да се примирят с него и да се съобразят с новата ситуация, ако не искат да получат още подобни „шамари“. Като, паралелно с това, се опитат да разберат, до каква степен действително би могло да се говори за „аполитичната подкрепа“ на революционните промени от мълчаливото (или мълчалото досега) мнозинство, както твърдят някои социолози (32).

При това имаше повече от достатъчно предупреждения, какво ще се случи, и то от всички посоки: от Гърция, Италия, Испания и т.н. Нека само си припомним протестите в Испания, станали известни като „Движението 15 май“ („15 май 2011“). Тогава милиони испанци излязоха на градските площади за да изразят възмущението си, да поискат да бъде сложен край на лъжите и извращенията на демокрацията, която да стане реална, т.е. достъпна за обикновения човек, носеща му осезаема полза по отношение на благосъстоянието, качеството на живот, равенството и човешкото достойноство.

Ето как медиите описват онези събития: „това колективно възмушение изразява съществуващите мощни популисти настроения. Това беше жест на фрустрация по отношение на елитите, остър протест на принципа „ние срещу тях“ (34). Оттогава насам натискът върху елитите е непрестанен и неотслабващ. Нещо повече, той придоби и институционален израз: появиха се нови политически инициативи, възникнаха нови партии, които трансформираха двупартийната системата, гарантираща стабилността в страната в течение на десетилетия. Те преформатираха целия политичесщи пейзаж на съвременна Испания, но в същото време оставиха открит въпроса, какво ще последва оттук нататък.

Червените линии на политическото маневриране

Тихата, мълчалива и „законопослушна“ съпротива срещу елитите вече дава своите плодове, при това не само в страните, които я изпитаха на гърба си, но и абсолютно навсякъде, макар поне засега последиците да имат предимно предварителен и процедурен характер. Те са свързани най-вече с това, че полето за политическо маневриране на онези, които разчитат да останат на власт или пък да я отнемат от предшествениците си, рязко се стесни. В резултат от това, днес са възможни само четири сценария за провеждането на бъдещите избирателни кампании – всички останали са или губещи, или направо самоубийствени.

Първият от тези сценарии е и най-смелият и радикален. Същността му е, да бъде обуздана нонконформистката вълна, отъждествявайки се с революционните искания към елитите. Тоест, обявявайки се за „изразители на народната воля“, без да се заобикалят най-острите проблеми, да се акцентира върху онези въпроси, които са най-неудобни за управляващите, да се реагира на всички опасения и тревоги на населението, без значение дали те са реални, измислени или дори ксенофобски. Именно такъв е стилът на Марин Льо Пен и тя се неизменно се придържа към него откакто пое ръководството на Националния фронт, въпреки че очевидно е наясно (ако се съди по поведението и) с изброените по-горе ограничения.

Вторият сценарий е чиста театрална постановка, която обаче (ако бъде правилно изиграна) дава нелоши шансове за успех. Същността и е да се дистанцираш от елита, макар че всъщност си интегрална част от него, и да се опиташ да съхраниш, оздравиш и дори укрепиш позициите му (съгласувано със самия елит) като декларираш курс към осъществяването на отдавна назрелите реформи. Тоест, да откликнеш на реалните нужси и фобии на населението, пък макар и частично, половинчато и „през зъби“. Това дава възможност да „издуеш“ платната на собствения си политически кораб (преоборудван съобразно новите изисквания), използвайки за целта вятъра на промените, които очаква обществото, без значение дали го правиш само на думи или на дело (т.е. както се случи). Някои от елементите на този „театър“ се забелязват в стратегията на Доналд Тръмп, но в много по-голяма степен – в реторичните етюди, които се готви да използва на предстоящите избори в Германия Мартин Шулц: започвайки от популистките обещания за връщане на по-дългите срокове за изплащане на социални помощи на безработните и т.н.

Третия сценарий се очертава като най-хитрия. Той има редица предимства, в сравнение с всички останали. Същността му е да се обявиш за „неутрален“, т.е. за независим, неопетнен, загрижен за просперитета на абсолютни всички и притежаващ необходимите за това таланти и способности. Тоест, позициониращ се се едновременно и „над“ политическата битка, и в центъра на на политическия спектър. Което на практика означава, да се изявяваш като „слуга на всички господари“, на който могат да разчитат избирателите от всички политически ориентации. Защото този тип кандидат за поста държавен глава, поне на пръв поглед, представлява интересите на всички кръгове, вслушва се във всички искания и по този начин свежда почти до нулата шансовете на всички останали (а и на всички възможни) политици, съперничещи си с него.

Именно като такъв „герой“ съумя да се позиционира новият френски президент Еманюел Макрон. С изключение на няколко досадни гафа (които, според социологическите анкети, му отнеха около 5% от рейтинга), този млад политик, демонстрирал смайващ политически възход, действаше много успешно в рамките на третия сценарий, доказателство за което е и победата му на изборите през май 2017 (35).

Четвъртият сценарий е най-широко разпространен и „проверен“, освен това не изисква кой знае какви новаторски подходи и способности. Същността му е в присвояването от другите кандидати на най-популярните и актуални лозунги и използването им в собствената кампания, включвайки ги в предизборната си програма и обявявайки ги за свое изобретение. Напоследък например, избирателите харесват твърдия подход към имигрантите и чужденците, затова предпочелите да следват този сценарий без колебание решават да включат в програмите си патриотични и националистически лозунги. А там, където в центъра на вниманието са проблемите със сигурността, акцентират върху укрепването на силовите институции, увеличаването на бюджетните разходи за съответните цели, разширявайки кадровия им потенциал и т.н.

Към подобна тактика се придържат в момента всички класически политически партии. По същия начин действат „традиционната“ левица и десница във Франция, които си предават властта само един на друг. А също и управляващата в Холандия Народна партия за свобода и демокрация на изборите през март 2017. Разбира се, нейният доста относителен успех (ще припомня, че тя загуби около 25% от местата си в Парламента), моментално беше обявен за епохална победа над популизма, национализма и всички други „изми“.

Всеки от така очертаните четири сценария силно, дори фундаментално, се различава от останалите. Въпреки това, самият факт че са само четири и, че всички (макар и по различен начин) целят едно и също, на практика води до прокарването на общ „коловоз“, по който започват да се движат, ако не всички, поне голямото мнозинство от националните политически системи. Като общата посока на това движение се определя от няколко взаимносвързани и взаимноподкрепящи се тенденции.

Деградацията на политиката и на политическия пейзаж

И така, свидетели сме на деформацията на предишните ценности, които губят присъщата им някога яснота и определеност. Формира се нова ценностна йерархия. В същото време обществото и индивидите сякаш не го възприемат. В резултат от това, възникващата нова реалност се възприема от тях просто като продължение на предишната. Съществувалите табута падат и се заменят с нови. Въпреки това, нито на личностно ниво, нито на нивото на социума, те не се табулират като радикално променящи съществуващия ред, начина на живот и правилата на поведение. Макар че точно това се случва на практика.

Вече е късно и безмислено да се говори за ръста или за настъплението на популизма, защото той вече е част от политическото ежедневие. В това русло работят всички политически партии и политически сили. И фактът, че повечето от тях се опитват да убедят обществото, че уж се борят с този „феномен“, въобще не променя случващото се. Разривът между реалните събития и това, как те се подават в информационното пространство и се възприемат от индивида и обществото, вече е достигнал безпрецедентна дълбочина. При това, самите канони, в рамките на които се осъществява политическият процес, не дават възможност за неговото преодоляване или дори стесняване.

Осъществява се тотално изместване на политическия спектър. В чисто съдържателен план, несистемните политически сили и идеологии не са се променили. Те не са претърпели никаква метаморфоза, а под натиска на обстоятелствата и на усилващите се „всеядност“ и упадък на класическите политически партии, бяха „интегрирани“ в политическата система. Доскоро ги смятаха за „парии“, изолираха ги отвсякъде и се стремяха да ги маргинализират напълно, като това се отнася и за Националния фронт, и за Алтернатива на Германия. Днес обаче, това е вече минало.

Съответно, радикалната идеология с всички характерни за нея „особености“: от дискриминацията на различна основа и диференцирането на достъпа до социални блага, до прокламирането на изключителността или утвърждаването на привилегирования статут на отделни нации в рамките на националната им територия или пък на далеч по-широкия геогрофски и политически регион, се превръща в част от общественото съзнание и дори става част от текущото законодателство. Тоест, вече не се възприема като отхвърляща универсалните стандарти на хуманизма, равенството, солидарността, или на политическия и чисто човешкия морал.

В същото време обаче, тъй като различните обществени слоеве и различните „групи по интереси“ осъзнават политическата, икономическата, комуникационната, ценностната и всички останали реалности по различен начин, възниква „шизофреничен“ ефект на раздвояване (разтрояване и т.н.) на съзнанието и функционирането на социума. То се проявява на всички нива на организацията и самоорганизацията на нацията, обществото, държавата, регионите, планетата, като цяло, както и на формалните и неформални структури, и води до поляризация на политическите и дори чисто житейските позиции на отделните групи в обществото. Фрагментация на последното пък ги принуждава да приемат безпринципни и дори противоестествени политически сделки и алианси, пример за което е случващото се след последните парламентарни избори в Македония (36).

Раздвояването на съзнанието на индивидуално и на бизнес ниво

Индивидът се гърчи в отчаяни опити да помири непримиримите нравствени екзистенциални принципи и предпочитания, включително и такива диаметрално противоположни, както стремежът към успех на всяка цена и неприемането на триумфа за сметка на останалите. Или пък необходимостта да работиш където и да е и нежеланиета да се занимаваш с нещо, което не ти харества и не ти носи удовлетворение; традиционната ценност на семейството, децата и семейния живот и нежеланието да се жертват в тяхно име индивидуалните удобства и желания; отвращението към масираното прокарване и налагане на хомосексуализма и опасенията да не бъдеш обявен за ретрограден; абстрактното признаване на необходимостта от равенство между хората, солидарността и толерантността и дълбоко затаеното в съзнанието неприемане на чужденците и всички, които застрашават работното ти място и начина ти на живот; навикът да гласуваш за класическите политически партии и нарастващата убеденост, че това е безмислено, тъй като избраниците ти те предават по същия начин, както и политическите елити, институциите на властта, националната и наднационална бюрокрация и т.н.

На свой ред, средният и малкият бизнес (да не говорим за едрия) се раздират между изкушението да скрият от държавата и обществото по-голямата част от печалбите си за да икономисат от данъци, и осъзнаването, че това е свързано с все по-големи рискове, противоречи на най-новото международно законодателство, може да ти струва репутацията и кариерата, както и да ти докара огромни и непосилни глоби или дори затвор.

Онези, които разчитат на заплатите си, отново (както и преди десетилетия) започват да смятат, че в сенчестия бизнес и сивите схеми всъщност няма нищо лошо, след като „животът е такъв“. Те все повече са склонни да се ангажират с недекларирани официално начини на заплащане на труда им, макар да осъзнават, че това противоречи на техните собствени интереси и със сигурност ще им създаде проблеми в бъдеще.

Бизнесът, банките и предприемачите пък се усещат изключително уязвими в ситуацията, когато е недопустимо да се разкриват тайните на стратегическото планиране и финансовите потоци за да се съхрани конкурентоспособността. Просто, защото никой не е отменял задачата да бъде постигната максимална рентабилност и да се гарантира възможно най-висока печалба, доколкото това би убило пазарната икономика. В същото време обаче, предишната култура на търговската и банковата тайна бива отхвърляна все по-категорично и почти изцяло остана в миналото, в резултат от непрекъснато нарастващите изисквания за „прозрачност“, декларирането на всичко възможно и спазването на безброй предписания и препоръки, което се следи от все по-могъщи и всевиждащи контролиращи институции. В тази ситуация, стремежът да бъде наложено на компаниите да осъществяват „морален“ бизнес и да демонстрират „отговорност пред обществото“, води до съществено увеличаване на допълнителните им разходи и стеснява сферите на приложение на техния капитал. Тоест, буквално им връзва ръцете и краката. Ако наистина искат да спазват закона, разбира се!

Раздвояването на съзнанието на нивото но политиката и социума

Днес всички изискват от класическите политически партии да си върнат уважението и подкрепата на избирателите, да се „пречистят“, да станат харизматични, да предложат адекватни отговори на най-острите въпроси на съвременната епоха и отново да станат активни, динамични и убедителни. Никой обаче не казва, как биха могли да го постигнат. Още повече, че те няма как да скъсат с предишните си политически програми и да се откажат от идейното си кредо и своите традиции. В същото време им се налага да се отдалечават все повече от тях, да заимстват чужди идеи и лозунги, представяйки ги за свои, да лавират и да се правят на онези, които доскоро заклеймяваха като „националисти“, „популисти“, „ксенофоби“ и т.н.

От една страна, избирателите настояват за „по-малко държава“. Тоест, не искат управляващите да си пъхат носа навсякъде, да не им пречат и да не ги ограничават. А вместо това, да премахват излишните прегради и забрани, да избягват прекалената регламентация и стриктната опека, т.е. да гарантират максимална свобода на действие. От друга страна обаче, те настояват същата тази държава да плаща за всичко, да ги издържа, да ги стимулира и на всичкото отгоре – да ги защитава от всичко на света: от дъмпинга и глобализацията, от конкуренцията и делокализацията, от ръста и спада и от последиците от решенията, за които навремето самите избиратели са настоявали и са гласували.

От една страна, хората искат да бъдат защитени от чуждата култура и религия, от заливащия ги имигрантски поток, т.е. от всичко това, което застрашава привичния им начин на живот и тяхната лична сигурност (а както посочват редица заслужаващи доверие учени и анализатори, тази заплаха ще продължи да съществува в течение на дълъг период от време (37)), националната им самобитност и тяхната доминация на местния трудов пазар и в сферите на производството и услугите.

От друга страна обаче, те с огромно удоволствие оставят цялата черна, мръсна, непрестижна и зле платена работа на чужденците. И използват евтиния труд на жените, които гледат деца или възрастни хора, работят като прислужници или упражняват редица други професии, и повечето от които идват от Източна Европа, постсъветските държави или от бившите им азиатски и африкански колонии. Да не говорим, че никак не се притесняват от факта, че собствената им държава буквално изсмуква интелектуалните ресурси на други страни, на които те са не по-малко необходими.

Политическите системи на анализираните в настоящата статия държави от ЕС, както и на САЩ, отдавна не са онези класически демокрации, за каквито по инерция се представят. Истината е, че те много сериозно се промениха, като в някои случаи тази промяна е фундаментална и дори плашеща. Но въпреки това, яростно продължават да оспорват този факт, игнорирайки всички обективни изследвания и анализи и отричайки очевидното.

Те интегрираха в себе си онези, които доскоро презираха, демонизираха, маргинализираха и се опитваха да игнорират. При това не го сториха по собствено желание, а по необходимост, освен ако не вярваме на конспиративните теории (38). Това обаче не променя нещата. Истината е ,че западните елити си нямат абсолютно никаква представа, как ще продължат да съществуват западните политически системи, след като интегрална част от тези системи вече са легитимираните от самите тях радикални сили, т.е. политическите образувания, обявяващи се „против“, а не „за“ нещо, новите сили, отправящи открито предизвикателство към класическите политически партии или тяхното традиционно ръководство.

Така, що се отнася до бунта на американските избиратели, в резултат от който Доналд Тръмп влезе в Белия дом, анализаторите предпочитат да се задоволяват със сравнителния анализ на три възможни, сценария, оценявайки кой от тях (и защо) изглежда най-вероятен.

Според първия сценарий, самият механизъм на властта в САЩ, традиционните демократични институции и системата на „сдържанията и противотежестите“ в крайна сметка ще „опитомят“ Тръмп, принуждавайки го да действа в руслото на традиционните канони на политическото лидерство. На това разчитат най-много в ръководството на Републиканската партия, американските съюзници от НАТО и политическите елити в онези, държави, които зависят от благоразположението на „Големия брат“.

Според втория сценарий, онези републиканци, които не приемат Доналд Тръмп и всячески се опитват да му пречат, в крайна сметка ще се осъзнаят и, за да не загубят предстоящите междинни избори за Конгреса, ще бъдат принудени да се обединят около него. Третият сценарий пък предвижда отстраняването на президента, по един или друг начин.

Конкретни примери за раздвояването на политическото съзнание

Най-ярката проява на раздвояването на политическото съзнание и бунта срещу политическите елити, които вече са си създали нова политическа реалност, станаха Brexit и избирането на Доналд Тръмп. Във Великобритания, предвид сравнително ниската избирателна активност, решението за излизането на страната от ЕС беше взето от малцинството от британците. Като това стана донякъде (а може би най-вече) в резултат от лъжливата и откровено тенденциозна информация, заливаща гражданите на Обединеното кралство. Против оставането в ЕС работеха най-популярните издания, както и повечето електронни медии. Данните, с които те „обработваха“ британците, относно финансовото бреме на членството в Съюза, имигрантите, натиска на местния трудов позор и диктата на Брюксел, заслужават по-критичен анализ (39).

Истинският проблем обаче, не е в това. За оставането на Великобритания в ЕС бяха мнозинството от принадлежащите към политическия и бизнес елит: ръководството на консерваторите, лейбъристите и финансовите босове. Най-известните британски бизнесмени нееднократно предупреждаваха за пагубните последици от скъсването със Съюза. Същото се твърдеше и в многобройните доклади, изготвени от наети от въпросните бизнесмени експерти.

Резултатите от референдума бяха поражение за всички тях и най-вече поражение именно на елитите. Защото те демонстрираха, че принадлежащите към тези елити не познават страната, която управляват, не я разбират и не усещат обществените настроения, нито пък реагират на нуждите на обикновените британци. Затова и получиха, каквото бяха заслужили. Вторият сериозен проблем пък е свързан с това, че сега същите тези елити се ангажираха с реализирането на това решение, което (и това не се е променило) противоречи не само на собствените им интереси, но – както изглежда – и на убежденията им.

Малцина предполагаха, че Brexit може да стане реалност, защото се смяташе, че той не просто противоречи на интересите на част от населението, бизнеса и управляващите, но и на държавата и на населението, като цяло. Никой обаче не вземаше предвид раздвояването на съзнанието. Защото от безпрепятствения достъп до континенталния пазар печелеха всички. За глобалния бизнес например, Великобритания беше най-удобната „врата“ към този пазар, което сериозно стимулираше финансовата и бизнес активност в страната. Британците се бяха превърнали в своеобразна „привилегирова каста“ в структурите на ЕС, а и навсякъде в страните членки, като носители на езика, който де факто се използва като основен както при изготвянето на официалните документи на Съюа, така и в общуването между европейските правителства. В същото време, никой не бе в състояние да наложи на Великобритания каквото и да било, предвид действащите в ЕС правила и колосалното британско влияние, особено в държавите от т.нар. „Нова Европа“. Лондон винаги разполагаше с достатъчно механизми за неучастие или частично участие в онези европейски проекти, които смяташе за излишни от гледна точка на британските интереси. За разлика от държавите от еврозоната, Великобритания и преди можеше да провежда напълно самостоятелна фискална, валутна, монетарна и бюджетна политика. Освен това, тъй като не бе член на Шенгенската зона, тя можеше да „затвори“ територията си, винаги, когато сметне за нужно. Тоест, до голяма степен, можеше да провежда независима вътншна и отбранителна политика, без да се съобразява с мнението на мнозинството в ЕС.

Механизмът, с чиято помощ Доналд Тръмп успя по наистина брилянтен начин да се възползва от бунта на обикновените американци срещу забравилите за тях елити, е обект на множество анализи. Тук ще очертаем само един аспект, който по своето значение далеч надхвърля рамките на Америка, потвърждавайки общата тенденция. Според известния руски политолог и директор на Центъра за политическа експертиза Евгений Минченко, Тръмп е спечелил президентските избори, „използвайки медиите, които бяха настроени против него. Истината е, че на практика беше невъзможно да се открие разликата между клиповете против и за Тръмп, защото всички носеха едно и също послание, просто едните със знак плюс, а вторите – със знак минус. Тоест, традиционните големи медии на практика разпространяваха посланията на Тръмп, макар че пускаха почти изключително негативна информация за него – просто американските избиратели възприемаха медийните нападки срещу републиканския кандидат като негов голям плюс“ (40).

По същия парадоксален начин, за укрепването на позициите на Марин Льо Пен във Франция съдействаха яростно обявяващите се срещу нея водещи дясноцентристки и лявоцентристки медии в страната (41). Те отчаяно се опитваха да я дискредитират и да консолидират френското общесто около идеята за тоталното неприемане на Националния фронт, искрено вярвайки, че мисията им е да алармират за надигащата се „опасност”. Почти изпадайки в истерия, големите френски медии, ден след ден, предупреждаваха за „неудържимия възход” на Националния фронт, че той става все по-популярен, че разполага с ясно дефиниран обществен ред, подкрепян от обикновенитее французи, че зад него стоят синдикатите, индустриалните работници, които в миналото гласуваха за комунистите, както и много представители на традиционната десница, които винаги са се обявявали за „повече държава”. А също, че към Фронта се насочват редовите социалисти, смятащи, че собствените им партийни лидери са се „преродили” и са ги продали, прокарвайки на практика откровено консервативна политика, противоречаща на социалистическите идеали. Големите медии алармираха, че водачите на Националния фронт работят изключително активно и притежават силна харизма, докато класическите партии са в дълбока криза и не могат да им противопоставят нищо реално. Оттук и истеричните призиви за необходимостта нацията да бъде мобилизирана с всички възможни средства за борба срещу надигащата се „светлокафява опасност”. Тоест, постоянно беше преувеличавано значението на Марин Льо Пен и обкръжението и, както и на Националния фронт, като цяло, във френския политически живот (42).

Цялата тази контрапропаганда обаче, доведе до точно обратния ефект, увеличавайки популярността и притегателността на партията на Льо Пен, фокусирайки върху нея вниманието на читателите и ползващите Интернет, превръщайки я в най-големия „производител на новини” и дори внушавайки, че Фронтът, едва ли не, може да постигне всичките си цели. В тази връзка си струва да си припомним, как в прочутата книга на Ръдиард Киплинг, Маугли, преди окончателно да прогони тигъра Ширхан, му казва следното: „ти толкова много ми говореше и внушаваше това, че накрая и аз самият повярвах и разбрах, че съм Човек!” (43). По същия начин и френският електорат повярва и осъзна, че Националният фронт е нещо сериозно, т.е. не е маргинално явление, а реален избор и дори нещо повече – алтернатива.

Именно затова впрочем, в периода между двата тура на френските президентски избори, големите медии се „осъзнаха” и радикално промениха тактиката си, като започнаха съвсем целенасочено да подценяват нивото на подкрепата на Марин Льо Пен и Националния фронт сред населението (44). Бяха поръчани и публикувани безброй социологически анкети, уж доказващи, че Фронтът въобще не е водещата политическа сила в страната, че французите се разочароват от него, че позициите му отслабват и, че разривът между него и конкурентите се топи. Фактът, че този подход позволи превръщането на желаното в политическа реалност (загубата на Льо Пен на втория тур на президентските избори през май 2017), както и прехода от един тип раздвояване на политическото съзнание към друг, дава отлична представа за това, как точно се осъществява манипулирането на общественото съзнание и какво влияние оказва това на практика върху функционирането на съвременното постмодернистко (или вече неомодернистко) общество (45).

НАТО на везните на европейската солидарност

В течение на четвърт век Вашингтон и европейските му партньори от НАТО гледаха да не допуснат разногласията им да станат публично достояние, дори когато тези противоречия достигнаха своя връх и лидерите на Франция и Германия Жак Ширак и Герхард Шрьодер се осмелиха да се обявят против американската интервенция в Ирак. Негласното правило да убеждаваш и себе си, и останалите в непоклатимото западно единство, месианство, общи ценности и т.н., надделяваше над всичко останало. Каквото и да се случваше и без оглед на съществуващите реалности, западните елити продължаваха да смятат за най-важно съхраняването на безличната маска на политическата коректност.

Идването на Доналд Тръмп в Белия дом обаче промени тази ситуация. Стана ясно, че в сегашния си вид Северноатлантическият алианс не отговаря на американските очаквания, тъй като се разминава с политическия реализъм и очевидно е недостатъчно ефективен. Както е известно, първите критични бележки на 45-тия президент на САЩ по отношение на НАТО бяха доста необмислени и очевидно повлияни от нестихналите предизборни страсти. Тъй като не беше наясно със стандартните правила за публично общуване със съюзниците, при което се мисли едно, говори се друго, а се прави трето, Тръмп назова нещата със собствените им имена, провокирайки своеобразна „буря в чаша вода“. Очевидно, подобно нещо вече няма да се повтори. Следвайки лозунга „Америка над всичко“, ръководството на САЩ ще се опита отново да „подчини“ и да „пречупи“ съюзниците си от пакта за да постигне целите си, но ще го прави без да вдига излишен шум, за да не си създава ненужни проблеми.

И така, що за публична тайна си позволи да изрече открито Доналд Тръмп? Всъщност, много от нещата, които той (а след него и редица американски експерти) заяви, съвпадат с това, в което Москва безуспешно се опитваше убеди западните си партньори, макар и по съвършено различна причина, а именно за да „стимулира“ еволюцията на НАТО към една в по-голяма степен политически (а не изцяло военна) организация и отварянето и към нормално взаимноизгодно и равноправно сътрудничество с Русия. Истината обаче е, че Тръмп се опитва да реши диаметрално противоположни задачи – в много по-голяма степен да бъдат подкрепени военните усилия и външнополитическите приоритети на САЩ. По-долу ще се опитаме да ги обобщим, без да влизаме в детайли (46):

На първо място, смисълът на съществуването на Северноатлантическия алианс беше да гарантира сигурността на Западна Европа от евентуално нападение на един опасен и коварен враг, за какъвто през целия период на студената война се смяташе Съветският съюз. Истината е, че създадената от пакта военна машина нямаше никакъв друг смисъл. След разпадането на СССР обаче, тази мисия се обезмисли. Тоест, що се отнася до основното измерение на неговата активност, НАТО се оказа излишна. Разбира се, Русия може да бъде представена в ролята на също толкова значим враг на Запада, какъвто беше Съветският съюз и по този начин пактът отново да бъде легитимиран. Това обаче просто не е вярно и няма как да промени геополитическата реалност (47).

На второ място, САЩ гарантираха сигурността на Западна Европа и поемаха основното бреме на разходите и отговорността за това по три причини. Тя граничеше с Варшавския пакт и беше силно уязвима, предвид несъмненото му военно превъзходство. При всяка ситуация западноевропейските съюзници не бяха в състояние самостоятелно да се противопоставят на съветския блок. Тоест, те се нуждаеха от САЩ, защото само Съединените щати можеха да постигнат баланс с Варшавския пакт, впрочем за самите американци беше жизненоважно да нивелират превъзходството на СССР и на Варшавския пакт и тяхното влияние върху останалата част от Европа, привързвайки последната по-силно към себе си. В момента обаче липсва заплаха, сравнима с някогашния военен юмрук на Москва, и Западна Европа е напълно в състояние да се защити и сама.

На трето място, за САЩ съществуването на военния блок НАТО има смисъл само, ако той безусловно подкрепя осъществяваните от тях военни операции и допринася съществено за успеха им. Само че не се вижда нито едното, нито другото. САЩ вече над петнайсет години воюват в т.нар. Голям Близък Изток. При това, военните действия в Афганистан, след това в Ирак, а сега в Сирия изискваха гигантски разходи. Тоест, Вашингтон действително се нуждаеше от сериозна подкрепа. Съвсем друг въпрос е, дали тези военни действия се водеха правилно или неправилно и дали бяха необходими, или не, още повече, че в конкретния контекст той е без значение.

Както е известно, Алиансът далеч не винаги се обединява около САЩ за постигането на общи цели. В някои случаи, той по-скоро се явява пречка за това. Освен това, членуващите в него държави често се опитват „да се измъкнат“, т.е. да не участват, или да сведат участието си до минимум. Разбира се, би било преувеличение да твърдим, че не са си мръднали пръста за да помогнат на Вашингтон (британците например, винаги бяха на линия в това отношение), но подобна тенденция несъмнено съществува. По този начин обаче, американските съюзници от НАТО се превърнаха, вместо в решение, в проблем, в своеобразни „търтеи“ въобразяващи си, че вечно могат да живеят за сметка на „трудолюбивия американски данъкоплатец“. Които на всичкото отгоре „си живеят живота“, оставяйки на САЩ сами да разчистват „световния боклук“ и дори си позволяват от време на време да ги критикуват за това.

Ето защо, оттук нататък, ако искат да продължат да получават защита и подкрепа, американските съюзници от НАТО трябва безпрекословно да следват фарватера на политиката на САЩ и да осигурят реален принос в общите военни усилия и разходи. Тоест, американското влияние върху европейците и зависимостта на последните от САЩ (и само формално и голословно съюзническите отношения) следва да се задълбочат и да бъдат преориентирани към постигането на очертаните по-горе задачи. Само при това положение Алиансът би придобил за Америка онзи смисъл, който загуби при радикалното преразпределяне на военната и политическата мощ в света в полза на САЩ.

Посланието е ясно, при това е формулирано откровено и убедително, макар и прекалено грубо и дори унизително. Затова пък много бързо беше разбрано, въпреки обидените физионимии и неуместните изявления на някои американски съюзници. Сега, след като всичко вече е ясно, нещата могат и да се смекчат и отново да бъдат представени в друга идеологическа „опаковка“ – под лозунга за вечното единство и общите ценности. Тоест, след като поставиха съюзниците си на място, САЩ вече могат (когато ги помолят за това) отново да декларират, че политиката им по отношение на НАТО винаги е била и ще продължи да бъде една и съща.

И така, въпросът е, дали САЩ наистина ще накарат съюзниците си от пакта да играят по свирката им? Не е изключено. Дали ще ги принудят съществено да увеличат приноса си за „общата отбрана“? Всъщност, това вече се случва. Дали обаче, това ще премахне прословутото раздвояване на съзнанието, за което споменахме по-горе? В никакъв случай. То просто ще придобие малко по-различни измерения. Защото милитаризацията на региона, превръщането на обединена Европа във военна свръхдържава, чието ядро ще бъде германският Бундесвер, и новата оръжейна надпревара могат да имат изключително неприятни последици и влизат в драматично противоречие с истинските интереси на европейците. Впрочем, не само с техните, но и с интересите на онези нации, които доскоро възприемаха ЕС като предимно „мека“, граждански сила. Както и с интересите на самите американци. А защо е така, е тема на съвсем друг анализ.

ЕС през призмата на евроатлантическите отношения

Изказванията на Доналд Тръмп относно т.нар. Brexit и възможната преждевременна смърт на тежко болния европейски интеграционен проект също провокираха бурна реакция от другата страна на Атлантика. Истината обаче е, че в повечето международни коментари по този повод, авторите им пропуснаха да направят връзката между острата критика по отношение на ЕС и курса към втвърдяване на американската позиция по голям брой въпроси, касаещи свободната търговия. Тази връзка обаче, беше направена от германския политически и икономически елит и това породи истинска паника в страната. При това, не можем да очакваме, че сегашната ситуация ще се промени нито от възприетата напоследък от Вашингтон и Берлин помирителна реторика, нито от обещанията за укрепване, развитие и задълбочаване на отношенията, направени по време на контактите на най-високо равнище между двете държави (48).

Зад тази съвсем реална тревога на Берлин се крият съвсем реални и изключително дълбоки разногласия – включително същото това „раздвояване на съзнанието“, за което споменахме по-горе: само че в този случай то касае най-близките съюзници и – както се оказва – неособено добросъвестни конкуренти. Твърде емоционалната и незавоалирана реакция на германския елит и резките критики на Доналд Тръмп потвърждават, че съвсем не става дума за измислен, а за съвсем реален проблем, който при това има дълбоки корени.

Водещите американски икономисти отдавна посочват за какво точно става дума – още от времето на кризата със суверенните дългове в еврозоната, който според тях ЕС сам е предизвикал, и натрапената от Берлин и Франкфурт на всички страни членки политика на сурови икономии. Сред тях са и такива известни фигури като носителите на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман (49). Стиглиц дори посвети цяла книга на анализа на дисфункцията на европейското интеграционно обединение, и най-вече на еврозоната (50), допълвайки този анализ в многобройните си статии и интервюта (51).

Всички те доказват, че еврозоната е структурирана погрешно, несправедливо и в ущърб на интересите на държавите със слаби валути, т.е. на хармоничното развитие на региона, като цяло. При създаването и, държавите участнички се ориентират към схема, според която моментното съотношение между техните валути бива фиксирано като константно. В реалния живот то би трябвало да се променя постоянно, в зависимост от темповете и характера на развитие на националните икономики.

Преди глобалната криза това не бе от чак такова значение. Германия беше заета със собствените си проблеми, реформите и „интегрирането“ на източните провинции. След глобалната криза обаче, освен тактическото разделение на Север и Юг, Запад и Изток и Център и Периферия, ЕС на практика се разпадна на два региона, като в първия са държавите, устойчиви на кризата и това отношение „самодостатъчни“, а във втория са държавите, които не се котират добре на глобалния финансов пазар. Ако не беше еврозоната, „тежките“ валути на стабилните държави членки и най-вече на Германия щяха да тръгнат нагоре и да станат още по-„тежки“, а слабите валути на държавите членки, които не се ползват с кредит на доверие, щяха да се сринат. Тоест, щяхме да станем свидетели на своеобразна „самонастройка“ на пазара по следния сценарий. Слабите валути щяха да девалвират, а силните – обратното. Стоките, произвеждани в първата група държави, както и предоставяните от тях услуги, щяха да поевтинеят. Те щяха да спечелят от високата си конкурентоспособност, да отвоюват значителна част от собствения си вътрешен пазар и да действат много по-уверено на пазарите на по-богатите си съседи. В същото време, стоките и услугите на последните щяха да поскъпнат, а огромните им външнотърговски профицити да спаднат. Така, регионалният пазар щеше да придобие нормален, балансиран характер, от което щяха да спечелят всички страни членки на ЕС, тъй като щяха взаимно да се подпомагат и допълват, ускорявайки икономическия растеж и гарантирайки качеството му.

В условията на неравноправното сътрудничество, съществуващи в рамките на еврозоната обаче, нещата се развиха по съвсем друг начин. Еврозоната започна да „миксира“ разликата в условния паритет на отделните валути, който все повече се отдалечаваше от фиксираните навремето параметри, т.е. да ги приравнява към някаква средна стойност. Тоест, да прави хипотетичните валути на по-малко конкурентоспособните държави по-„тежки“, а онези на благополучните в икономическо отношение – по-„леки“. В резултат от това, произвежданите в Германия стоки наводниха пазарите на всички останали държави от ЕС, а стоките на компаниите от по-слабите членове на Съюза започнаха да залежават по складовете. Икономиките на „ядрото“ на ЕС получиха допълнителен стимул за осъществяване на изпреварващо развитие, докато за икономиките на останалите страни членки настъпиха лоши дни. Така, вместо да изравни нивата на развитие на различните части на ЕС, схемата, легитимирана от чисто умозрителното и изключително зле калкулирано право на Съюза, доведе до задълбочаване на неравенството, както и на дисбалансите, до нарастване на диктата на едни страни членки по отношение на други, а също до ръст на зависимостта, инертността и дисфункционалността на националните институции. А оттам, и до нарастваща враждебност към проспериращите за тяхна сметка съседи и прикриващата тази несправедливост брюкселска бюрокрация.

Напълно изкуственото увеличаване на конкурентоспособността на националните производители от Центъра на ЕС, освен вътрешно, получи и ясно изразено външно измерение. Което в този случай касае интересите не само на другите членове на Съюза, но и на целия останал свят. Така, по-евтините германски автомобили, машини, оборудване и т.н., които при нормални условия щяха да струват много по-скъпо, наводниха пазарите на САЩ, Китай, Югоизточна Азия, Латинска Америка и Русия, задушавайки местната индустрия, променяйки посоките на финансовите потоци, пренасочвайки инвестициите и лишавайки националните правителство от възможности за маневриране.

Но, ако всички останали (или в името на „европейската солидарност“, или просто от безизходица) се примириха с това, при смяната на своя президент американците ясно декларираха, че няма да допуснат нещата да продължат по този начин. Вашингтон няма как да е доволен от 65-милиардния годишен дефицит в търговията с Германия, или от още по-големия дефицит в търговията с Китай. Просто, защото тези цифри са ирационални и се обясняват не с по-голямата конкурентоспособност на китайските или германските стоки, а с чисто валутни манипулации. Които в германския случай са свързани с понижаването на стойността на производството на немските компании, благодарение на системното мошеничество, станало възможно посредством откровено дискриминационното спрямо останалите страни членки устройство на еврозоната.

В подобна ситуация да призоваваш за свободна търговия означава да станеш съучастник в грандиозен грабеж. Защото свободната търговия е полезна и обоснована само между държави, спазващи правилата на честната и добросъвестна конкуренция. В тази връзка, намеренията на Вашингтон са първо да накара всичките си партньори да се отнасят с необходимото уважение към него и едва след това отново да постави свободната търговия в основата на своята външнополитическа и външноикономическа стратегия. Тоест, да не съдейства повече за раздвояването на съзнанието, прикривано с красиви лозунги, а да се заеме с „оздравяването“ на създалата се ситуация както в глобалната търговия, така и (най-вече) в отношенията си с държавите, претендиращи да са (или пък смятани за) най-близките съюзници на Америка.

Поне според водещите американски икономисти, новата администрация на САЩ едва ли ще се откаже от реализацията на тази стратегия. Възможно е само, след като се сдобие се необходимия политически и дипломатически опит, да понижи градуса на своите изказвания. Освен това, предвид ролята на Германия и Китай в глобалната търговия и международните отношения, като цяло, Вашингтон вероятно ще бъде принуден да търси компромис с помощта на други и по-ефективни методи от „декларативната дипломация“. Трудно е да се прогнозира, до каква степен това ще повлияе върху вътрешнето функциониране на ЕС и еврозоната. Засега, Брюксел изглежда възнамерява да реализира трансформацията на Съюза ако не в точно противоположното, то поне в едно концептуално различно направление. Тоест, да върви не към сближаването на нивата на икономическо развитие на страните членки, истинска солидарност и премахване на неравенството и несправедливостта, а по пътя на тяхното узаконяване и институционализация.

Новата парадигма на развитието на Европейския съюз

Както е известно, на 1 март 2017 председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер представи подготвената под негово ръководство „Бяла книга“ с цел да се стимулира дискусията относно възможните и най-разумни и перспективни варианти за трансформацията на ЕС. Впрочем, в рамките на политическата и експертна общности, тази дискусия се води от няколко години. Естествено, т.нар. Brexit доведе до нейната интензификация. Истината обаче е, че в рамките на „Бялата книга“ на дебатите за бъдещето на ЕС се отрежда съвършено различен статус. В резултат от което, институциите на Съюза вече няма как да избегнат вземането на решения, които ще имат далеч отиващи последици.

В документа подробно се анализират пет сценария, измежду които следва да бъде избран само един. Според първия, „нещата си остават както досега“ (52). Според втория, европейският проект ще се ограничи „само до общия пазар“. В третия се посочва, че „който иска повече, прави повече“. В четвъртия се прокарва идеята „правим по-малко, но по-ефективно“, а пък в петия – „заедно правим много повече, отколкото сега“. Графикът на дискусията е следният – до края на лятото тя ще се води на всички възможни нива, а през септември 2017 в традиционната си реч пред Европейския парламент Жан-Клод Юнкер ще обобщи резултатите от нея и ще формулира конкретните предложения на Еврокомисията. На заседанието на Европейския съвет през декември пък трябва да бъде приета пътна карта за по-нататъшното изграждане на ЕС.

Но, както моментално реагираха експертите по европейската проблематика, на практика, този избор е фалшив. На първо място, защото, елитите в Съюза вече не могат да оставят нещата такива, каквито са в момента. По-горе подробно показахме, защо. На второ място, липсва политическа воля всички заедно да работят за задълбочаването на интеграцията. Що се отнася до възможността, интеграционният процес бъде – изцяло или частично – върнат назад, или пък да бъдат ограничени пълномощията и отговорността на ЕС, това просто няма да бъде допуснато от т.нар. „европейско ядро“. Което означава, че пред държавите членки остава само един вариант, за което говорят и резултатите от мини-срещата на върха на ЕС през март 2017 (53).

Новият термин, който вече е възприет от брюкселските „еврократи“ и от лидерите на някои от държавите членки, е „диференцирана интеграция“. На пръв поглед, той с нищо не се различава от идеята за „интеграцията на различни скорости“ с различна геометрия, към която ЕС и преди се е обръщал неведнъж. При това, в някои случаи челната група от държави членки прокарваше пътя, а останалите просто ги следваха. В други обаче, въобще не се разчиташе, че всички ще се присъединят към новите сфери на интеграцията или към проекта за нейното задълбочаване, т.е. че те ще имат универсален характер.

В момента, членове на еврозоната (която според някои ще се превърне в ядрото на „диференцираната интеграция“) са 19 страни членки на ЕС от общо 28 (27, без Великобритания). Както е известно, в Шенген така и не влязоха редица членове на Съюза, затова пък към него се присъединиха държави, отказващи да участват в другите интеграционни проекти на ЕС: Норвегия, Исландия и Швейцария. Впрочем, т.нар. Пространството на свобода, сигурност и правосъдие на Съюза, също не включва някои негови членове. Освен това, вече е натрупан опит за осъществяване на интеграция чрез сключването на допълнителни специализирани споразумения между държавите членки, които не променят и не влияят на учредителните договори на ЕС.

Налице е обаче една много съществена разлика, която при това е от принципен характер. Преди Брюксел уверено се движеше по пътя на „фронталната интеграция“, оставяйки „зад борда“ отделни държави или дори големи групи от държави само, когато това беше абсолютно наложително, т.е. като изключение от правилото. Сега сме свидетели на точно обратното – диференцирането ще се превърне в правило, а не в изключение. А това променя всичко, абсолютно всичко: екзистенциалното кредо, целите, принципите, и начините на функциониране на ЕС. Макар че на хартия те ще си останат същите. Тоест, изглежда, че бъдещият Европейски съюз радикално ще се различава от сегашния.

Ако наистина не се предлага реален избор или, ако той на практика вече е направен, държавите членки най-вероятно ще концентрират основното си внимание върху два въпроса: как да организират прехода и, кои сфери ще бъдат засегнати от диференцираната интеграция. Много е важно да си изясним тази въпроси, тъй като отговорът им ще окаже определящо влияние върху това, как точно ще изглежда ЕС в обозримо бъдеще.

Още днес обаче можем да констатираме, че „ядрото“ на ЕС ще се постарае максимално бързо да трансформира институционално еврозоната. В частност, групата европейски държави, които се стремят към това, най-сетне ще се ориентират на практика към формирането на обединен военен потенциал.

Поне на първоначалния етап, те едва ли ще се решат да ревизират учредителните договори на ЕС, тъй като това е прекалено сложно и проблематично. Няма да се опитват и да „изведат“ правното регулиране извън рамките на Съюза, освен в съвсем крайни случаи. Затова пък ще се опитат да се възползват по съвсем конкретен и системен начин от някои специфични особености на механизмите на ЕС. Защото самите учредителни договори съдържат в себе си механизми за стартиране на „изпреварващо“ и структурно (в сферата на отбраната) сътрудничество. Преди към тях прибягваха само по изключение, сега обаче това ще се промени.

Любопитно е, че „диференцираната интеграция“, по дефиниция, не може да премахне проблема с „раздвояването“, „разтрояването“ и т.н. на съзнанието, от което страда ЕС. Както изглежда обаче, политическите елити в Съюза не се притесняват от това. Даже, напротив, те вече са склонни да заложат на тях, придавайки им системообразуващ характер. Което означава, че вече става дума за съвършено различен тип интеграция.

Обръщането на международните отношения от бъдещето към миналото

Стремителната промяна на политическия пейзаж на всички равнища – местно, национално, наднационално, трансрегионално и международно, и на практически всички сфери на жизнената активност, налага преразглеждането на някои фундаментални представи за заобикалящия ни свят и на онези правила или закономерности, които се задават от основните тенденции. Постмодернът винаги се е асоциирал с отказа от национализма в името на „висшите идеали“, т.е. с потискането на национализма, свалянето му от пиедестала и утвърждаването на такава ценностна система, в която за него просто няма място.

От гледната точка на днешния ден обаче, става все по-очевидно, че всичко това са били просто думи, концепции, чисто теоретични схеми, илюзии, заблуди, лъжи и самозалъгване. Истината е, че национализмът никога и никъде не е изчезвал. Трансформирайки се в „политически некоректен“, той просто мимикрира като нещо съвсем друго. В реалния живот той се превърна в (да използваме този термин) „либерален национализъм“, залагащ на решаването на същите стандартни задачи и постановки с нови средства: чрез наднационалното строителство и глобализацията.

След глобалната финансово-икономическа криза обаче, беше осъществен обрат към активното използване на цялата палитра от начини за реализацията на националистическите принципи, т.е. към използването на предишните традиционни способи. Консервативният национализъм (да използваме това понятие) отново надигна глава и в момента сме свидетели на триумфалното му завръщане в националната и световната политика.

Част от държавите спечелиха изключително много от ерата на либералния национализъм. В същото време обаче, критично голям брой държави стигнаха до извода, че той не им дава достатъчно. Много от тях или не се научиха да го използват достатъчно ефективно (какъвто е случаят с Великобритания), или при поредното завъртане на спиралата се оказаха на откровено губещи позиции (като Франция, Италия, Гърция и т.н.), или пък предприеха открита атака срещу него, по други съображения (Полша, Унгария и др.).

Що се отнася до европейския интеграционен проект, най-вероятно, за разрешаването на вътрешните противоречия, с които се сблъсква неговата реализация, ще послужат три взаимносвързани явления. Това са т.нар. Brexit, „диференцираната интеграция“ и милитаризацията на Европа, в чиято основа ще бъде германският Бундесвер, който може (включително посредством някакви нови форми на наднационално военно сътрудничество) да получи и достъп до ядрено оръжие.

Що се отнася до глобализацията, водещите световни играчи в никакъв случай не възнамеряват да се откажат от нея. Те просто се убедиха, че предишното световно резделение на труда, повлияно от погрешните концепции за постиндустриалния свят и победното шествие на сферата на услугите, следва да бъде премахнато. И, съответно, предпочетоха да се ориентират към преформатиране на глобализацията. За да я направят по-изгодна за себе си, те пристъпиха към повсеместното осъществяване на нова политика, която в крайна сметка беше възприета и от Съединените щати. Това е политиката на националното величие: „Америка над всичко“, „Франция над всичко“ и т.н.

В епохата на либералния национализъм силата (мощта) беше свързана с международното сътрудничество, наднацоналното строителство, постмодернизма и стихийната глобализация. В новата ера на възродения консервативен национализъм международното сътрудничество, управляваната глобализацияа и т.н. се превръщат в продължение на силата (мощта), концентрирана на национално равнище.

Като инструменти на този преход послужиха многобройните международни конфликти, които убедиха всички, че просто няма как да се мине без култивирането на „твърда сила“. Вторият елемент беше глобалната финансово-икономическа криза и нейните последици. Развитият свят успя да ги преодолее, като пред него дори се очерта фаза на икономически подем. Оказа се обаче, че социалната цена за това е гигантска и сега трябва да бъде компенсирана. Третият елемент на този преход беше популизмът. Той обаче вече изигра своята роля, подготвяйки почвата за промяната. Занапред значението му прогресивно ще намалява. Но не защото просто се е стопил като утринна мъгла, а защото обществото и политическите системи успешно го интегрираха, превръщайки го в част от „новата нормалност“.

За съжаление обаче, нито тази, нито всички други, разгледани по-горе, „нови нормалности“ въобще не бива да ни радват. Те изглеждат по-скоро обезкуражаващи. И изискват нещо много важно от държавите, политическите системи, икономиките и политическите лидери (вече подчертахме това по-горе) и то е ефективност.

 

Бележки:

 

  1. За това колко силно се е променило всичко, говори следният откъс от програмната статия на Владимир Путин, посветена на създаването на Евразийския съюз. Ето как, само преди няколко години той разясняваше подходите, към които се готвеха да се придържат политическото ръководство на страната, руските елити и руската дипломация: „Ние предлагаме модел на мощно наднационално обединение, способно да стане един от полюсите на съвременния свят и при това да играе ролята на активна „връзка” между Европа и динамичния Азиатско-Тихоокеански регион (АТР)… Двете най-големи обединения на нашия континент – ЕС и формиращият се Евразийски съюз, базирайки взаимодействието си на правилата на свободната търговия и съвместимостта на системите им на регулиране, обективно, включително и чрез отношенията си с трети страни и регионални структури, са способни да разпространят тези принципи върху цялото пространство от Атлантика до Тихия океан. Пространство, което ще бъде хармонично по своята икономическа природа, но полицентрично от гледна точка на конкретните механизми и управленски решения. След това би било логично да стартираме конструктивен диалог за принципите на взаимодействия с държавите от АТР, Северна Америка и други региони” – Путин В.В., «Новый интеграционный проект для Евразии — будущее, которое рождается сегодня», Известия, № 183 (28444), 4 октября 2011 г., с. 5.
  2. Олег Барабанов, Тимофей Бордачев, Федор Лукьянов, Дмитрий Суслов, Андрей Сушенцов, Иван Тимофеев, «Глобальный бунт и глобальный порядок. Революционная ситуация в мире и что с ней делать», Доклад Международного дискуссионного клуба «Валдай», М., февраль 2017 г., 20 с.; Oleg Barabanov, Timofey Bordachev, Fyodor Lukyanov, Andrey Sushentsov, Dmitry Suslov, Ivan Timofeev, “Global Revolt and Global Order. The Revolutionary Situation in Condition of the World and What to Do about It”, Valdai Discussion Club Report, Moscow, February 2017, 20 p.
  3. George Friedman, “The World Before World War II Re-Emerges”, GPF — Geopolitical Futures, Sept. 8, 2016, 7 p.
  4. Штефан Денерт, «Мадам президент? Марин Ле Пен выйдет во второй тур выборов во Франции. Вопрос о её сопернике остается открытым», IPG — Международная политика и общество, 07.03.2017, http://www.ipg-journal.io/regiony/evropa/statja/show/madam-prezident-233/
  5. Бернд Ригерт, «Комментарий: Нидерланды остановили волну популизма», DW, 16.03.2017,
  6. Евгений Шестаков, «Полупобеда? Полупоражение?», Российская газета RG.RU, 16.03.2017, https://rg.ru/2017/03/16/v-niderlandah-pobedili-pravilnye-i-nepravilnye-populisty.html
  7. Цитира се по Российская газета RG.RU, 16.03.2017, https://rg.ru/2017/03/16/v-niderlandah-pobedili-pravilnye-i-nepravilnye-populisty.html
  8. По думите на популярния холандски социолог Паул Шефер – Пак там.
  9. ТВ новости: Вилдерс проиграл, но его повестка осталась, Русская служба BBC, 16.03.2017, http://www.bbc.com/russian/media-39273615
  10. В стилистиката на «Тръмп е неудържим изтоник на лъжи» – виж Джеффри Сакс, «Три Трампа», IPG — Международная политика и общество, 06.03.2017, http://www.ipg-journal.io/regiony/severnaja-amerika/statja/show/tri-trampa-232/
  11. Един от сюжетите на специална нощна програма. Или, както посочва Иржи Долежал: «Лъжата демонстративно се превръща в част от политиката и от нашата цивилизация» . Jiří X. Doležal, Trumpova alternativní fakta: Skutečně lže jak Putin!, http://inosmi.ru/politic/20170301/238802377.html
  12. Макар че мнозина сериозни и добре осведомени анализатори, често се «подвеждат» от отделни фрази, целенасочени изострени формулировки и дори откровено скандални твърдения, и основават на тях своите алармистки прогнози и аргументация, общият контекст е малко по-различен. Както предупреждава проф. Портански от Висшата школа за икономика в Москва: «Днес новата американска администрация демонстрира готовност да се оттегли от поетите ангажименти в рамките на една от най-важните международни институции. Трудно е да си представим последиците от подобни стъпки. Елементарната логика ни подсказва, че и други държави със сигурност ще поискат да последват примера на САЩ и много от тях ще намерят достатъчно аргументи за необходимостта да защитят националните си интереси. Само че това може да постави началото на верижна реакция на нарушаване правилата и нормите на СТО. След което ще настъпи хаос» – Алексей Портанский, «Экономические институты обременительны для Трампа. Вашингтон провозглашает «агрессивную» торговую политику», Независимая газета, 13 марта 2017 г., с. 3.
  13. http://www.ng.ru/authors/35254/, «Си Цзиньпина признали „царем глобализации“. В Давосе китайский лидер обещал защитить свободу мировой торговли от американского протекционизма», Независимая NG.RU, 18.01.2017, http://www.ng.ru/economics/2017-01-18/1_6905_china.html
  14. Евгений Григорьев, «Берлин и Вашингтон обошли острые углы», Независимая газета, 20 марта 2017 г., с. 7.
  15. Александр Чурсин, «Мистер Европа против Мамы Меркель», Новая газета, № 10 от 1 февраля, https://www.novayagazeta.ru/articles/2017/01/30/71341-mister-evropa-protiv-mamy-merkel
  16. Сергей Бирюков, «Меркель, Шульц и все остальные: германский истеблишмент на фоне избирательной кампании», УМ+, https://um.plus/2017/02/14/germany/
  17. Цитирано по – Евгений Григорьев, «Берлин и Вашингтон обошли острые углы», Независимая газета, 20 марта 2017 г., с.7.
  18. Paul Carrel, Hakan Erdem, “Merkel’s conservatives win Saarland vote in boost for national campaign”, Investing.com, March 26, 2017, https://uk.investing.com/news/world-news/germans-in-tiny-saarland-vote-in-big-test-for-merkel-163500
  19. Merkel’s Christian Democrats win in Saarland state election, DW, 26.03.2017, http://www.dw.com/en/merkels-christian-democrats-win-in-saarland-state-election/a-38125722
  20. Эрик Райнерт, «Стратегии стран-соседей ЕС в эпоху Трампа и Brexit», IPG — Международная политика и общество, http://www.ipg-journal.io/video/show/statja/show/ctrategii-stran-sosedei-es-v-ehpokhu-trampa-i-brexit-230/
  21. При това не само той, както подчертава в частност президентът на Американския институт за съвременни германски изследвания към Университета Джон Хопкинс във Вашингтон Джексън Джейнс, но и целия «правителствен екип…, което кара американските съюзници да нервничат»

– Джексон Джейнс, «Длинная тень Трампа. Трансатлантический союз в безопасности, но должен себя переосмыслить», IPG — Международная политика и общество, 02.03.2017, http://www.ipg-journal.io/rubriki/vneshnjaja-politika-i-bezopasnost/statja/show/dlinnaja-ten-trampa-231/

  1. Данни от доклада на бюджетното управление на Конгреса на САЩ. Цитира се по – Владимир Мухин, «Вашингтон обвинил Москву в развертывании наземных «Калибров». США готовят масштабную модернизацию «ядерной триады», Независимая газета, № 47-48 (6944-6945), 10-11 марта 2017, с. 1, 2.
  2. Константин Симонов, Сергей Рогинко, «Трамп оценивает погодные катаклизмы. Похолодает ли на переговорах по реализации Парижского соглашения», Независимая газета. НГ-Энергия, 14 марта 2017, с. 11.
  3. Цитира се по Валерий Мастеров, «Виртуальный демонтаж Евросоюза. Ярослав Качиньский против союза с Марин Ле Пен», Независимая газета, 20 марта 2017, с. 3.
  4. По-подробно, виж «Виртуальный демонтаж Евросоюза. Ярослав Качиньский против союза с Марин Ле Пен», Независимая газета, 20 марта 2017 г., с. 3.
  5. Надежда Коваль, «Макрон, который спутал планы Кремля: кто он, новый лидер президентской гонки во Франции», Европейская правда — Международная безопасность и евроинтеграция, 15 февраля 2017, www. Eurointegration.com.ua
  6. Виж Наталия Лапина, «Кто станет хозяином Елисейского дворца. Выборы президента Франции: метаморфозы политического выбора», Независимая газета, 15 марта 2017 г., с. 8.
  7. Около 20 години, съгласно известната „теория на поколенията”, свързвана с имената на Уйлям Строс и Нийл Хоув. Според тях, новото поколение се формира от хората, които живеят в една и съща историческа епоха, сблъскват се с еднакви предизвикателства, споделят общи или сходни убеждения и се усещат част от една и съща общност. Смяната на поколенията отключва механизма на социалните трансформации, имащи цикличен характер. Литературата по темата е огромна, виж например Теория поколений, Энциклопедия маркетинга, Библиотека маркетолога, http://www.marketing.spb.ru/lib-around/socio/generation.htm
  8. Интервю на Юрий Паниев с Вигаудас Ушацкас: «Европы не должно быть больше, она должна быть лучше». Как ЕС ответит на новые вызовы: терроризм, радикальный ислам, беспрецедентную миграцию, брекзит, украинский кризис, Независимая газета, № 58 (6955), 23 марта 2017 г., с. 7.
  9. За същността и общия контекст на неговото предупреждение, виж в Марк Энтин, Екатерина Энтина, Россия и Европейский в 2011-2014 годах: в поисках партнерских отношений — V, Том 1 – Том 2, Москва: Эксмо, 2015, 864 с. + 752 с.
  10. Интервю на Юрий Паниев с Вигаудас Ушацкас: «Европы не должно быть больше, она должна быть лучше». Как ЕС ответит на новые вызовы: терроризм, радикальный ислам, беспрецедентную миграцию, брекзит, украинский кризис, Независимая газета, № 58 (6955), 23 марта 2017 г., с. 7.
  11. В частност, Левада-Центра — Степан Гончаров, «Куда уходят протесты. Во многих странах доверие к политикам падает, но и в эффективность митингов люди уже не верят», Независимая газета, 15 марта 2017 г., с. 5.
  12. Под лозунга «Истинска демокрация – днес!» (“Democracia real ya!”).
  13. Саймон Торми, «Популизм — последняя надежда на спасение? Как кризис поможет обновить демократию», IPG — Международная политика и общество, 21.02.2017, http://www.ipg-journal.io/rubriki/demokraticheskoe-obshchestvo/statja/show/populizm-poslednjaja-nadezhda-na-spasenie-227/
  14. Présidentielle: Emmanuel Macron devance Marine Le Pen, selon un sondage, L’Express, http://www.lexpress.fr/actualite/politique/elections/presidentielle-emmanuel-macron-devance-marine-le-pen-selon-un-sondage_1891909.html
  15. Macedonia’s ethnic Albanians demand country declared bilingual, Daily Sabah, January 7, 2017, https://www.dailysabah.com/balkans/2017/01/07/macedonias-ethnic-albanians-demand-country-declared-bilingual; Protest Called Against SDSM-Led Macedonia Govt, BalkanInsight, February 27, 2017, http://www.balkaninsight.com/en/article/ruling-party-supporters-to-stage-protest-in-macedonia-02-27-2017
  16. Propos recueillis par Jean Guisnel, «“La menace terroriste actuelle ne cessera pas avant une dizaine d’années“. Le patron de la Direction du renseignement militaire français depuis 2013 fête les 25 ans de son service. Et dresse son bilan. Entretien», Le Point, 23.03.2017, http://www.lepoint.fr/editos-du-point/jean-guisnel/la-menace-terroriste-actuelle-ne-cessera-pas-avant-une-dizaine-d-annees-23-03-2017-2114096_53.php
  17. http://allconspirology.org/
  18. Което по най-убедителен начин се доказва в докладите и другите аналитични материали на Института за Европа на Руската академия на науките и неговото ръководство – http://www.instituteofeurope.ru/
  19. Цитирано по Валерий Марков, «Эрнест Хемингуэй 140 символов. Как Дональд Трамп управляет Америкой при помощи Twitter и стоит ли Владимиру Путину перенимать его опыт», Московский комсомолец, 21 марта 2017 г., с. 6.
  20. Виж по-подробно за това в – Марк Энтин, Екатерина Энтина, Россия и Европейский в 2011-2014 годах: в поисках партнерских отношений — V, Том 1 – Том 2, Москва: Эксмо, 2015, 864 с. + 752 с.
  21. Както например в навечерието и по време на последните местни избори – Франция: Национальный фронт набирает 28% голосов, Русская служба BBC, 7 декабря 2015 г., http://www.bbc.com/russian/international/2015/12/151207_france_regional_elections
  22. В анимационна интерпретация — ddtkontakt.ru/maugli.doc
  23. Par Benoît Hopquin, «Y aurait-il sous-estimation du vote pour le Front national?», Le Monde, 27.03.2017, http://www.lemonde.fr/idees/article/2017/03/27/y-aurait-il-sous-estimation-du-vote-pour-le-front-national_5101350_3232.html
  24. Систематично изложение на аргументите за разликата между тях, смяната на парадигмата и вероятното настъпване на ерата на политическия неомодернизъм се съдържа в – Андрей Кортунов, «От постмодернизма к неомодернизму, или Воспоминания о будущем», Россия в глобальной политике, 30 января 2017, http://www.globalaffairs.ru/number/Ot-postmodernizma-k-neomodernizmu-ili-Vospominaniya-o-buduschem-18552
  25. И придържайки се към логиката на изложение, възприета от самите американски, както например в – George Friedman, “NATO and the United States. The president-elect has pointed out a reality many choose to ignore”, Friedman’s Weekly, Jan. 18, 2017, 9 p.
  26. George Friedman, “NATO, the Middle East and Eastern Europe. NATO mission has shifted, but are its members willing to meet the new challenges?”, Friedman’s Weekly, Feb. 22, 2017, 7 p.
  27. Игорь Дунаевский, Укрощение строптивого. Трамп проигнорировал «европейские стандарты» Меркель“, Российская газета — Федеральный выпуск, № 7223 (57), https://rg.ru/2017/03/18/o-chem-posporili-i-chto-obshchego-nashli-tramp-i-merkel.html
  28. По-подробно за визията им по проблема, виж в – Марк Энтин, Екатерина Энтина, Указ. соч. Ещё более обстоятельно то, как ситуация развивается, прослеживается нами в — Марк и Екатерина Энтины, В поиске партнерских отношений: Россия и ЕС в 2015-2016 годах, М., Зебра Е, 2017, 814 с.
  29. Joseph E. Stiglitz, The Euro: How a Common Currency Threatens the Future of Europe, Aug. 16, 2016
  30. Нобелевский лауреат Стиглиц предрекает крах евро, Новые Известия, 24 августа 2016 г., http://newizv.ru/news/economy/24-08-2016/245495-nobelevskij-laureat-stiglic-predrekaet-krah-evro.html?format=html&slug_for_redirect=economics%2F2016-08-24%2F245495-nobelevskij-laureat-stiglic-predrekaet-krah-evro
  31. Тук и по-нататък, преводът е в редакцията, предложена от Постоянното представителство на ЕС в Русия, – Интервю на Юрий Паниев с Вигаудас Ушацкас: «Европы не должно быть больше, она должна быть лучше». Как ЕС ответит на новые вызовы: терроризм, радикальный ислам, беспрецедентную миграцию, брекзит, украинский кризис, Независимая газета, № 58 (6955), 23 марта 2017 г., с. 7.
  32. Mini-sommet à Versailles: l’Europe à plusieurs vitesses prend corps, Par AFP, 6 mars 2017, Liberation, http://www.liberation.fr/planete/2017/03/06/mini-sommet-a-versailles-l-europe-a-plusieurs-vitesses-prend-corps_1553589 Макар че пазарлъкът ще бъде ожестоен. Вишеградската четворка и другите държави, рискуващи да се окажат извън основните формати на диференцираната интеграция, едва ли ще подкрепят решения, които очевидно не ги устройват.

 

* Дипломат от кариерата, преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

** Преподавател в Националния изследователски университет към Висшата школа по икономика в Москва

 

https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/163-2017/broy-4-2017/2679-zavrashtaneto-na-erata-na-konservativniya-natsionalizam-v-es-i-sasht

 

 

 

 

***

 


Тази статия беше публикувана в Дискусии. Bookmark the link.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *