Иван Богоров – живот отдаден на учение

Има личности, които с трудолюбието и стремежа си към знание са способни да запалят искрата на любознателността на цели поколения. За жалост, стореното от тях остава в сянката на големите имена в българската възрожденска култура. Името на д-р Иван Богоров е добър пример за това.

Българската история му отрежда мястото на основоположник в множество обществени сфери. Той създава първите български вестници, първата сбирка от народни умотворения, първата обширна  “География на България”, първия сборник с български фолклор. Автор е и на първата граматика на говорим народен език, първия издаден художествен пътепис у нас, „Няколко дена разходка по българските места“. Негова е честта първи да направи превод на романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и първия френско-български и българо-френски речник.

Личността му е толкова всестранно развита, че можем само да се учим от неговото житие.  Роден е в Карлово през 1818 година, възпитаник на два лицея – в Цариград и Одеса. Живее в постоянно движение из българските земи  –  в Турция, Русия, Румъния, Германия, Франция. Освен това, където и да е бил, винаги е развивал дейност в полза на българските си корени.

Докато учи химия в Лайпциг в периода 1845-1847 година издава първия български вестник „Български орел“. В началния брой пише:

„Всичките народи около нас си издигнаха главите и виждат по светът що става и какво трябва да правят… Не требва ли да продумами поне една дума в царствата на народите?… И ний българете трябва да започнем да са усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи!”.

Във вестника се засягат тематики като политика, география, икономика, етнография, фолклор, и граматика дори. Но както всяко едно начало, разпространението му е трудно поради липсата на средства. Само три броя успяват да видят бял свят.

През 1848 година д-р Богоров създава друг вестник – „Цариградски вестник“ и е негов главен редактор в продължение на 2 години. Той го създава със собствени средства и усилия и със своя машина. Идеята на Богоров за този вестник е била да го направи „насъщен“ за много българи. След като напуска изданието през 1850 година вестника продължава да съществува самостоятелно още десет години. Неговата авантюристична личност го отвежда в Париж през 1858 година, където завършва медицина, при това вече 40-годишен.

Негово е и първото българско икономическо списание „Журнал за наука, занаят и търговия“, издавано в Пловдив през 1862 година. То е значим елемент в българската възрожденска култура. В него д-р Богоров очертава доста подробно своя, преди всичко, пионерски възглед за индустриализирането на занаятите в България.

Интересен факт, е че в списанието си проличава неговото предпочитание за по – отворена търговия и икономика:

„Всякой  има полза от благоденствието на всичкити… Един търговец може да продаде там най много стока, дето е заобиколен от хора, които произвеждат много… Един чловек, който желае да добива, трябва да направи всичките окол него да добиват… Защото никой не може да добие ничто, не може да спечели ничто, ако е заобиколен от такива, които нямат ничто.”

Най-запомнящото се в личността на д-р Иван Богоров е инициативността и непримиримостта му да запази българския език в най – чистата му форма, стигаща дори до пуризъм. Това желание довежда до комични ситуации. Като пример може да се посочат предложенията му за български варианти за кибрит – „драсни-пални клечица“, за поща – „сновалка“, за билярд – „тикнеж-чукнеж“, за история – „бивалици“. Въпреки забавните примери, трябва да се отбележат и думи, които съвременния българин ползва без да осъзнава, че са негово дело – пратеник, бележка, чакалня, дейност, обноски, бележка и още много др.

Д-р Иван Богоров е вестникар, учител, търговец, индустриалец, градски и военен лекар в руските войски. Силен ентусиаст, с желание да създава  променя. А резултата не е малък – през над седемдесетгодишния си живот е сътворил тридесет и пет книги, печатани в 5 европейски столици. Издател на 8 вестника и списания, имащ една-единствена цел – неговата дейност да бъде основата на възродената, съвременна и модерна българска нация. Много от мимолетните му начинания стават стъпала в тази насока. След смъртта му през 1892 година, общественици и учени си спомнят за него като за човека, без когото българската култура би се развила  не само със закъснение, но и със затруднение.

 

bulgarianhistory.org/

 

 

 

***

259


Публикувано в История. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *