Последните дни на Бенковски

В „Записки по българските въстания” Захари Стоянов  описва априлските величави дни на 1876 година и събитията, предшествали смъртта на Георги Бенковски. Говедарят дядо Въльо  укрива известно време Бенковски и още трима въстаници, после повежда групата към засада в Тетевенския балкан. Специално за засадата е направено ново мостче над река Костиня. Трима от групата са убити, оцелява единствено Захари Стоянов. Скрит в клоните на един бук в непосредствена близост до мястото на убийството на другарите му,  той наблюдава и чува какво се говори. След Освобождението Захари Стоянов дава прошка на предателя.

 Откъси от „Записки по българските въстания”

….

 ДЯДО ВЪЛЬО
Вълю, или Велю Стоилов Мечката (така се казваше новият ни благодетел), освен че  показа към нас от най-напред голяма готовност да ни приеме, но, от друга страна, той ни излезе и нещо като познайник по следующия начин:
– Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин. Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет…
Не щеш ли, че това момче излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син.
11 МАЙ
Рано сутринта, щом захвана да се развиделява, ние бяхме събудени от молитствующия глас на о. Кирила. Той беше се изправил до едно дърво с кръста в ръката и следваше да чете някои черковни молитвици и правила, което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Кирил й Методий. В тая черковна службица взехме и ние участие, не лицемерно, разбира се. И далматинецът Стефо даже, който едва ли знаеше на кого се слави днес, на 11 май, паметта, и който нямаше никакви причини да благоговее пред черковното слово на о. Кирила, се кръстеше набожно, съвсем по нашенски.
Същия тоя ден после пладне дядо Вълю се яви умислен и уплашен, което настроение и той сам не иска да скрие от нашите любопитни погледи. Хляб и кисело мляко, заедно с козия огуртник, той ни донесе, но поръчките пак ги нямаше, нямаше и никакво известие за Марина.
12 МАЙ, СЪНЯТ НА БЕНКОВСКИ, КАПАНЪТ НА ДЯДО ВЪЛЬО
На другия ден, сряда, 12 май, времето стана още по-лошаво. Дъждът започна да вали по-силно, мъглата се спущаше по-гъста, а планината забуча изново. Никакъв друг глас не се слушаше наоколо да нарушава тая монотонна хармония на стария Балкан освен неприятния глас на отвратителната птица – бухала. Отец Кирил забележи да се не надяваме още за добро време, дордето тая птица следвала да вика от ниските и затънтени места, което било знак за лошо време.
Тоя ден дядо Вълю не дойде на определеното време, както правеше досега, и нас обзе силно безпокойство да не би да се е случило нещо неприятно, т. е. да не би да е попаднал благодетелят ни в ръцете на неговите омразни кучлаци…
 Бенковски ставаше от минута на минута по-замислен и по-обезкуражен. На три запитвания той отговаряше едвам на едното; за въстанието в Панагюрище, от което се изминаваха двадесят деня вече, той не отваряше никаква дума, не даваше и другиму да отвори. Тежък товар лежеше на неговата душа, за което най-добре показваше лицето му, което приличаше на мощи. Само от време на време той казваше не без униние:
– Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове…
Най-после часа къде 10½ по турски вечерта от долня страна към реката гласът на стареца се зачу по едно време. Той викаше и хокаше на говедата твърде спокойно, караше им се, че бързали много, че били лакоми, че не го слушали и пр. На нашите полуубити и отчаяни лица изново блясна надежда и радост. Той пееше песен народна и хайдушка още от всичкото си гърло. „Янке ле, мила булина, я излез горе на кьошка, да видиш, калино Янке  – каква войвода в път върви,с какви е чифтя пищове, с какво е конче алено…“
Щом първото ехо на песента достигна до нас, ние, без да му мислим много-много, оставихме първите си позиции, заняти от по-напред, които да пазиме с пушка в ръце – нямаше защо.
– Може най-после да е поработила и нашата чест – каза Бенковски с по-смел тон. – Тая нощ аз видях твърде лошав сън, който не зная на какво да отдам, при всичко че твърде малко вярвам в бабините деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по   челото…
– Жената значи понякога радост и че ще да получиш добри известия – забележи Стефо далматинецът.
 …Най-после лицето на стареца светна между зелените шумки. От най-напред той се мъчеше да покаже, че е весел, изказа още няколко думи на смях и шега. Но отведнъж лицето му прие сериозно настроение, изкашля се важно, опъна, колкото му е сила от късото си чибуче, което взе от ръцете ми, защото от по-напред беше го оставил нам, и каза:
 – Каквото се случи, то се случи и вам не остава нищо друго, освен да черпите – пое той думата, без да си дигне лицето от земята да ни погледне, като че да не ни разказваше неща в наша полза, но като че ни псуваше. – Колкото кучлаци имаше по нашите колиби, всичките си обраха крушите миналата нощ – продължи той. – Вярвам, че сутришното си кафе да са го пили тая заран чак къде Орхание.
– Но от кого бягат бе, дядо Вълю?
– … Откъде Сърбия нашите момчета са нахлули вече с 12 байряка. Заптии са излезли по селата да събират работници, с коли и мотики, за да правят табии около София. А най-страшното е това, че нашите момчета не са сами. Освен Сърбия в работата има пръст и онзи (Россия). Казват, че топовните гърмежи се слушали от върха на планината!
Мисля, че не е нужно да ви разказвам като с каква огнена сила се отражиха на нас думите на стареца. Няма така също нужда да ви разказвам, че тия новини ние ги приехме за чиста монета.
– Ох, боже! Не отиде напусто пролятата в Тракия кръв; няма да ни кълне потомството, че сме го излъгали! – извика Бенковски вън от себе си. – Казвай още, дядо, казвай, ти, наш бащице, какво можа да научиш за нашите братя с 12-те байряци?
Дядо Вълю мълчеше. Той гледаше все към земята, а едри капки пот покриваха набърченото му като книжен фенер чело, което той час по час бършеше с рунтавия си калпак. Чудно! Времето в планината беше студено като по Никулден, а някои хора се потят като през Петровите пости. От всичко това се виждаше, че на дядовото Вълюво сърце гореше твърде силен огън. А какъв можеше да бъде тоя огън?
– Безпокои се, сиромахът, за нашата неизвестна съдба – каза отец Кирил, без да го чуе старецът.
– Аз със своя старчески ум ще да ви кажа, момчета, че по-добро би било да ви мъкна аз вас към Троян. Да не речете, че ми е дотегнало от вас и искам да ви махна от главата си. Пази, боже! Аз не можа ви се нарадвам и година да стоите при мене. Но какво има, че много добре ще да се посрещне работата, ако в това време, дордето кучлаците са зашеметени и омаяни с по-големи работи, да ви заведа при зетя си, а той да си има вече грижата за по-нататък. Очите му да завържеш, пак ще да може да ви изтърси в троянските колиби. Аз дойдох да кажа за това, па вам остава да правите, щото ви е господ научил. Ако ми кажете да вървим – аз съм готов.
Стрелата на дяда Въля удари на място. Той знаеше, че от три деня насам ние бълнувахме постоянно Троян. Следователно, освен че ние приехме неговото предложение безусловно, да се упътиме към Троян, но и думи не можехме да намерим, с които да му благодарим, наричахме го свой баща, избавител и пр.
 – Намира ли се при него едно-друго за ядене? – попита го някой от нас.
– Всичко. И сланина даже, мисля, да има, но я държи скрито, да я не видят кучлаците, че после го смазват.
–  Да вървиме!  –  каза Бенковски.
– Като ви гледам с тия кучи крака (оръжия), и мен ме хваща страх, момчета. Не е ли по-добре да ги оставите поне днес, па после пак си ги приберете – каза дядо Вълю, като видя, че си прегледваме оръжията.
Ние отговорихме и сега на благодетеля си, че оръжието си не даваме.
ПРЕДАТЕЛСТВОТО
Единадесят или най-много единадесят и половина по турски можеше да има часът вечерта, когато ние потеглихме от мястото, гдето ни намери благодетелят ни. В същото това време такъв силен дъжд плисна да вали, щото за малко време из стъпките на говедата се образуваха малки локвички, а хоризонтът потъмня, като че да беше се мръкнало вече.
Вървехме из една тясна пътечка един по един, най-напред благодетелят ни, подир него Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз най-наподир…След като вървехме из тая гориста пътечка нещо около 10-15 минути, ние слязахме вече от урвата на равнината. Напредя ни лежеше зелена ливада, посред средата на която минуваше път, нещо, което не ни направи добро впечатление, защото ние нямахме работа с пътищата.
– Бе не бойте се холам, момчета! Кой дявол ще да ви види? – каза благодетелят ни и захвана да крачи напредя ни из росната от дъжда ливада.
МОСТЪТ, ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА БЕНКОВСКИ
Ние последвахме подиря му в същия порядок, без да разменим помежду си две думи. Аз не зная какво са мислели тримата ми другари за това явно пътувание посред голата поляна; но за себе си можа да дам отчет, че не ме радваше твърде тая непредпазливост на дяда Въля. Преди да видим бистрото лице на реката Костиня, ние съгледахме напредя си моста, по който трябваше да преминем. Тоя оригинален мост се състоеше от две издялани дървета, на широчина около една педя, препречени над реката от едина край до другия.
Най-странната оригиналност на тия мостове се заключаваше в това, че никакви следи от човешки крак нямаше ни по тревата наоколо, ни върху самия мост, повърхнината на който беше чиста и гладка като огледало.
Тия признаци обаче човек можеше да отдаде на следующите две обстоятелства: първо, на всекодневния дъжд, който измиваше и заличаваше всичко, и, второ, че мястото – като пусто едва ли в едина месец можеше да се случи двама-трима души да минат по тоя мост.
Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на лъскавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо като куршум. На това място, гдето я минувахме ние, гората беше дотолкова гъста, щото над главите ни се образуваше свод от заплетени клони, който представляваше покрита чаршия. Дордето преминем по мостенцето, всеки си държеше пушката хваната през половината, за да пази равновесие.
Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече на противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.
– Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня – отговори Бенковски, като се и обърна наназад.
Това бе сбогом от негова страна… Тия са последните негови думи!…
Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!
– Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр…. – бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявания!
 ОЦЕЛЕЛИЯТ
Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо! Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън…
Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери … Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.
Дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Трябва да ви кажа и това, че на гърба ми имаше мушама, закопчана и застегната, която още повече пречеше на свободните движения. А куршумите пищят ли, пищят!… Най-после достигнах заедно с течението до един клон, на който поисках помощта: с двете си ръце. Докопах се до левия бряг на реката и яростно забих десятте си пръста в брега, по който почнах да пълзя като дива котка. Или брегът беше много стръмен, или на мен се стори така, но преди да изляза на равнината, няколко пъти се връщах наназад по очите си, с краката надолу.
В късо време ми дойде друг ум и аз хукнах да бягам, накъдето ми видят очите. Чанта с фишеци, телескоп, мушама и други принадлежности хвърчаха наляво и надясно. Това аз направих с практична цел – да можа да бягам по-лесно; но напусто! Каприциозни крака – се отказваха да ми служат в това критическо време, като че да бяха отсечени под коленете!
Аз се признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега. Като не знаех накъде отивам из мъглата, като се боях да не ударя върху някоя пусия, а, от друга страна, като нямах сили да възпъвам въз стръмната урва, щукна ми на ума да прибягна към хитрост. Напредя ми стои голям клонест бук, като планина. После малко аз прегръщах най-горните клонища на моя бук-спасител.
Аз имах смелостта да си въобразявам, че бог знае колко съм се отдалечил от мястото на кървавата сцена, но от моя бук до онова дяволско местенце, с ръка да посегнеш, гдето се е казало, можеше да се стигне.
И чух аз от върха на тоя бук твърде любопитни работи, които чак сега ми отвориха очите за много работи. Чух аз как тържествуваше неприятелят после коварната победа над моите нещастни другари; чух аз и разбрах напълно що за гадина е бил нашият благодетел и баща, бачо Вълю, който щеше да ни има за синове наместо!
– Я ни кажи ти нас бе, стар пезевенгино, не се ли усетиха тия гяури-комити, когато ти ги покани да ги водиш към Троян? – питаше непознат глас на турски язик.
–  Аз вярвам, че тия още не са усетили – отговори нашият благодетел, когото аз можах да позная по гласа. – Щом им казах, че ще да ги водя за Троян, което тия най-много желаеха, зарадваха се дотолкова, щото не знаеха где да ме турят.
Чух аз още да повтарят турците много наши думи, които ние бяхме изказали помежду си в присъствието на бача Въля още първия ден, когато пристигнахме на кошарата му.
– Домуз-ханзър-гяуру! Каква ви беше клетвата? Не се ли кълняхте един други, че сто души турци да дойдат, пак ще да се хванете за оръжие и ще умрете като бабаити? – говореше един от турците със скръцнати зъби, вероятно на някой от издихающите трупове на моите другари, и ножът му захващаше да ги сече, което се познаваше по плющението на костите.
Чух аз  грозното хъркание пъшкания на другарите си, които се бореха с последните минути на живота си! Докато турците се смееха и радваха, по едно време захванаха да се карат помежду си; вероятно тия деляха между себе си парите, които намериха в отец Кириловите мешинени дисаги. А аз не смеех да си поема душата на дървото!
После половин час от кървавото произшествие царството на грозната нощна тъмнина настана.  Дъждът престана вече окончателно, вятърът утихна, булото на мъглата се разпокъса тук-там и тая последната във форма на грамадни стълбове въздигна се нагоре към небесните сводове. С нея заедно пътуваха и душите на моите другари!
Балканската нощ настъпи вече във всичката своя грозотия. На всичката околия се наложи печатът на мълчанието Скоро тая мъртва тишина се наруши и от дивото гракание на оная балканска птица, която издава глас също като човек. От противоположното усое се обади оня бухал, който слушахме през деня още и за който нещастният отец Кирил казваше, че познавал какво ще да бъде времето. Той издаваше тъпоглухия си глас пак от онова същото място, отгдето го слушахме  по-напред.
Между редовете.сом

http://mejdu-redovete.com/%d0%bf%d0%be%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b4%d0%bd%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%ba%d0%be%d0%b2%d1%81%d0%ba%d0%b8/

 

 

***

4b766f0ac4be7dfa5b0ef8578087adfd[1]


Публикувано в Анализи, Борци за българщина в Македония, Интервюта. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *